— Ще направя всичко възможно, за да те защитя — обеща й тихо. — Трябва да ми се довериш.
— Добре — отвърна тя, и го мислеше. Не го познаваше от отдавна, но той беше добър мъж. — Ще ни намерят. — Не искаше да му казва за мъртвото тяло на единия от нападателите и как баща й ще го използва, за да изрови миналото на мъжа, защото твърде много се страхуваше, че камерите ще уловят думите й. Нямаше намерение да предупреждава онези задници. — Нищо няма да ги спре.
Той кимна.
— Внимавай какво говориш.
Този малък съвет бе безполезен, тъй като тя вече се бе досетила. Брон се вгледа в лицето й и пое дълбоко въздух.
— Не съм бил инжектиран с медикамента за разплод. Това е добра новина.
Двойната врата, през която похитителите им бяха излезли, изведнъж се отвори със замах. Звукът отекна в голямото помещение и Бека зяпна при вида на четиримата мъже, бутащи носилка на колелца. Огромен мъж от Новите видове бе завързан върху нея. Очите му бяха затворени, но произходът му личеше от едрата мускулна структура на торса. И това стана още по-очевидно, когато негодниците го избутаха по-близо. Скулите и пълните му устни изглеждаха като на мъртвец. Брон подуши въздуха шумно, когато групичката мина покрай техните клетки и се изгуби от погледа им зад бетонната стена. Шумът от колелата на носилката спря скоро след това.
Мина повече от минута преди да се чуе затръшването на врата на клетка. Звукът бе достатъчно характерен и Бека със сигурност разбра, че го затварят. Издрънчаха вериги. Очевидно обезопасяваха вратата, както сториха и с килията на Брон. Четиримата мъже се върнаха без носилката и Новия вид. Единият от тях спря и погледна към Брон.
— Ти си следващият, задник.
Бека позна гласа. Това беше Ранди, онзи, който бе ранила в къщата си, водачът на наемниците. Когато се обърна към нея, тя видя превръзката на раната до ухото му.
— После си ти, кучко. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как страдаш.
— Защо сме тук? — попита Брон с нисък глас.
Усмивка изви устните на копелето, и той сложи ръце на кръста си.
— Докторката искаше прясно месо, а приятелката ти е бонус. — Ранди направи крачка напред, но остана на около четири метра от клетката на Брон. — Знаеш ли какво ще се случи? Не разполагаме с нито една женска, не успяхме да отвлечем някоя от вашите, когато нападахме, така че приятелката ти е всичко, което имаме. — Усмивката му стана по-широка. — Надявам се, че тя харесва котета като теб, котенце. — Той вдигна ръка и посочи към постоянно крачещия Нов вид. — Той ще бъде пръв, а ти ще я имаш след него.
Брон изрева, хвърли се напред и сграбчи металните пръти.
— Той ще я убие.
— Много добре. — Ранди докосна превръзката си. — Тази мръсница се опита да ми пръсне мозъка. Ще се наслаждавам на писъците й. — После се обърна и се отдалечи, а другите трима тъпаци го последваха.
Младата жена се разтрепери. Не беше глупава и бързо схвана смисъла на думите му. Брон избягваше да я погледне, вместо това се втренчи в двойната врата, която се затвори зад мъжете. Бека се отдръпна от ъгъла на клетката и тежко се отпусна върху леглото. Краката й не я слушаха повече. Погледът й прекоси стаята и се спря на Вида, който не спираше нито за миг. Обхвана я ужас. Мъжът дори не можеше да говори и не изглеждаше приятелски настроен. Той със сигурност щеше да я убие, ако я затвореха в клетката му заради някакъв си експеримент за разплод.
— Бека?
При звука на дрезгавия глас на Брон тя обърна глава. Той я наблюдаваше, прекрасните му очи гледаха мрачно.
— Схванах. Лекарство за размножаване, аз съм единствената жена тук, а онзи Вид там не е с ума си, нали?
— Чуй ме! — Брон си пое дълбоко дъх и стисна решетките. — Недей да се бориш, ако те затворят при мъжа. В началото ще бъде агресивен, но ако се съпротивляваш, ще те… — Гласът му заглъхна.
— Убие?
Той задържа погледа си върху нея.
— Да.
Горещи сълзи напълниха очите й и тя премига, за да ги спре.
— Той е натъпкан с това лекарство и то му причинява болка. Тялото му изгаря в пламъци, необходимостта да се чифтосва с някоя женска е отнела здравия му разум, но ще съжалява, когато ефектът от медикамента премине. — Гласът му се изпълни с много печал. — Знам го.
Бека обгърна тялото си с ръце.
— Вече си го приемал преди, нали?