Реймънд Чандлър
Бронзовата врата
1
Дребният човечец, седнал на бара в клуба, беше някъде от крайбрежието на Калабар или от Папуа, или от Тонгатабу или някое друго затънтено място. Един от строителите на империята — с оредели и побелели коси край слепоочията, слаб, жълт и леко пиян. Беше и с избеляла училищна вратовръзка, която вероятно бе държал в тенекиена кутия, за да не я изядат стоножките.
Господин Сътън-Корниш не го позна, поне докато бяха в клуба, но позна вратовръзката, защото неговата беше същата. Затова плахо го заговори и човекът му отвърна, тъй като беше подпийнал и не познаваше никого. Пиха и разговаряха за старото училище по онзи странен, характерен за англичаните начин — на пръв поглед резервирано, дори не споменават имената си, но всъщност бъбрят доста приятелски.
За господин Сътън-Корниш това беше голямо преживяване, защото в клуба никой никога не говореше с него, ако не се брои обслужващият персонал. Той бе твърде сломен, твърде затворен в себе си, пък и в лондонските клубове не се налагаше да разговаряш. Те клубовете са за това.
За първи път от петнайсет години господин Сътън-Корниш се прибра вкъщи за чая с леко надебелял език. Седеше с празен поглед в гостната на горния етаж, хванал чаша поизстинал чай, и мислено си припомни лицето на мъжа, направи го по-младо, по-пълничко — лице, което да върви на колосаната бяла яка на ученическата униформа или на шапката на училищния отбор по крикет.
Изведнъж се сети и се изхили. Ето това също не го беше правил поне от няколко години.
— Лоелин, скъпа моя — каза той. — Лоелин Майнър. Имаше по-голям брат. Убиха го по време на войната, беше в конната артилерия.
Госпожа Сътън-Корниш го изгледа със студен поглед над пищно бродирания калъф на чайника. Очите й, кафяви като кестени, бяха помътнели от презрение — изсъхнали кестени обаче, не пресни. Останалата част от лицето й изглеждаше сива. Късният октомврийски следобед беше сив, сиви бяха и тежките, дълги до пода завеси с монограми, които скриваха прозорците. Дори предците на портретите по стените бяха сиви, с изключение на лошия генерал.
Смехът замря в гърлото на господин Сътън-Корниш. Дългият сив поглед се погрижи за това. После мъжът потрепери и понеже не беше особено стабилен, ръката му подскочи и той изсипа чая на килима, с грация едва ли не, заедно с чашата и лъжичката.
— О, проклятие — възкликна с надебелял глас. — Съжалявам, скъпа. Поне не си залях панталона. Страшно съжалявам, скъпа.
В продължение на цяла минута госпожа Сътън-Корниш само диша като хипопотам, беше си бая едра. После всичко в нея изведнъж започна да дрънка — да дрънка, да шумоли и да скърца. Беше пълна със странни шумове, като къща, обитавана от духове.
Господин Сътън-Корниш потрепери, защото бе наясно, че жена му се тресе от гняв.
— А-а-а-а — издиша тя бавно-бавно, след дълга пауза, с типичния за нея звук, напомнящ отряд за извършване на екзекуция. — А-а-а-а. Пиян ли си, Джеймс?
Нещо неочаквано се размърда в краката й. Теди — дребно злобно куче, порода померанска лисица — престана да хърка, вдигна глава и подуши — замириса му на кръв. Излая кратко и отсечено, почти все едно че стреля, и с клатушкане се изправи. Изпъкналите му кафяви очи злобно се втренчиха в господин Сътън-Корниш.
— По-добре да повикам прислугата, нали, скъпа? — смирено предложи господин Сътън-Корниш и се изправи. — Нали?
Тя не отговори. Вместо това тихичко се обърна към Теди. Гласът и бе мек като тесто със садистична нотка в него.
-Теди — тихо изрече тя, — погледни го този. Погледни го този, Теди.
— Не, не го карай да ме хапе, скъпа — помоли се господин Сътън-Корниш с надебелелия си глас. — Н-н-не го карай да ме хапе, моля те, скъпа.
Никакъв отговор. Теди се приготви за атака и очите му злобно блеснаха. Господин Сътън-Корниш откъсна поглед от него и се вторачи в портрета на лошия си предтеча — генерала. Той беше облечен в аленочервен мундир със синя лента напреки на гърдите. Имаше червендалест тен, характерен за тогавашните генерали. По него висяха множество странно изглеждащи отличия. Беше вперил смел поглед напред — поглед на непокаял се грешник. Генералът не беше цвете за мирисане. Домовете, които бе разрушил, бяха повече от броя на дуелите, които бе водил, а дуелите, в които бе участвал, бяха много повече от битките, които бе спечелил, а беше спечелил доста битки.
Смелото, прорязано от червени венички лице на генерала помогна на господин Сътън-Корниш да се стегне. Той се наведе и взе малък триъгълен сандвич от масичката.
— Ето, Теди — преглътна господин Сътън-Корниш. — Дръж, момче, дръж! — И му подхвърли сандвича, който падна пред кафявите лапички на Теди. Кученцето изсумтя вяло и се прозина. На него му сервираха храната в порцеланови съдове, а не му я подхвърляха. Промъкна се с невинно изражение напред и внезапно се нахвърли върху ръба на килима с оголени зъби.