— На масата, Джеймс! — каза госпожа Сътън-Корниш бавно и страшно.
Господин Сътън-Корниш стъпи на чашата си за чай и тя се счупи на фини порцеланови люспи. Той отново потрепери. Сега беше моментът. Бързо се отправи към звънеца за прислугата. Теди го остави да стигне почти до там, все още преструвайки се, че води война с ръба на килима. После изплю откъснатите влакна и атакува — прилепен до пода, без звук — лапичките му докосваха мекия килим като перца. Господин Сътън-Корниш тъкмо протягаше ръка към звънеца. Малките лъскави зъбки се впиха бързо и умело в перленосивата гета.
Господин Сътън-Корниш извика, бързо се завъртя на пети… и ритна. Лъснатата му обувка проблесна на сивата светлина. Коприненосива топка полетя във въздуха и изкряка при приземяването.
В стаята настана неописуема тишина, като тишината в най-вътрешното помещение на хладилен склад посред нощ.
Теди изскимтя веднъж артистично, пропълзя ниско по пода и се завря под стола на госпожа Сътън-Корниш. Нейните лилаво-кафеникави поли се раздвижиха и лицето на Теди бавно се появи, оградено от коприна — като лице на проклета старица, увила главата си с шал.
— Изненада ме и загубих равновесие — измърмори господин Сътън-Корниш. — Без да искам… никога не бих го направил нарочно…
Госпожа Сътън-Корниш се изправи. Стана с вид на лейди, която свиква свитата си. Гласът й проехтя като сирена за мъгла над замръзнала река.
— Чинвърли — отсече тя. — Заминавам веднага за Чинвърли. Незабавно. В този час… Пиян! Пиян-залян посред бял ден. И рита беззащитни животинки. Каква низост! Пълна низост! Отвори вратата!
Господин Сътън-Корниш прекоси стаята с нестабилна крачка и отвори вратата. Тя излезе. Теди изтопурка до нея от противоположната на господин Сътън-Корниш страна и като никога не се опита да спъне господарката си на излизане.
Прекрачила прага, тя се завъртя бавно, като презокеански кораб.
— Джеймс — вдигна вежда госпожата, — имаш ли да ми кажеш нещо?
Той се захили — от чисто нервно напрежение. Тя го изгледа страшно, обърна се обратно и подхвърли през рамо:
-Това е краят, Джеймс. Краят на нашия брак.
— Господи, скъпа — възкликна господин Сътън-Корниш ужасен, — ама ние женени ли сме?
Тя понечи отново да се обърне, но се отказа. Издаде звук, като че бесеха някого в тъмница. После си тръгна.
Вратата на стаята остана отворена като парализирана уста. Господин Сътън-Корниш стоеше току до нея и се ослушваше. И не мръдна, докато не чу стъпки на горния етаж — тежки стъпки — нейните. Въздъхна и погледна разкъсаната си гета. После тихичко се промъкна в дългия си тесен кабинет до вестибюла на долния етаж и се захвана с бутилката уиски.
Почти не забеляза суетнята около заминаването, свалянето на багажа, не чу гласовете, шума от двигателя на голямата кола, спряла отпред, гласовете, последното излайване на стария Теди. В къщата се възцари пълна тишина. Мебелите чакаха прехапали език. Навън лампите светеха, имаше лека мъгла. Такситата ревяха с клаксони по мократа улица. Огънят бавно гаснеше зад решетката на камината.
Господин Сътън-Корниш стоеше пред нея, леко се полюляваше, загледан в дългото си сиво лице, отразено в огледалото на стената.
— Хайде да се поразходим — прошепна с кисела усмивка. — Ти и аз. Че кой друг. Никога не е имало друг, нали?
Тихичко отиде във вестибюла, за да не го чуе Колинс, икономът. Взе си шала, палтото, шапката, грабна бастуна и ръкавиците, излезе безшумно и се потопи в мрака.
Спря за миг на най-долното стъпало и се обърна да погледне къщата. „Гринлинг Кресънт“ номер 14, къщата на баща му, на дядо му, на прадядо му.Това му беше останало. Всичко друго беше нейно. Дори дрехите на гърба му, парите в банковата му сметка. Но къщата беше все още негова — поне така се водеше.
Четири бели стъпала, без нито едно петънце, като душата на девица, водеха към светлозелена резбована врата, боядисана така, както се боядисваше много отдавна, в епохата на свободното време. Имаше месингово чукче и резе над дръжката, а звънецът беше от тези, дето се завъртаха, а не като обикновените, които се дърпаха или натискаха, и звънеше точно от другата страна на вратата — доста нелепо, ако не си му свикнал.
Обърна се и погледна отвъд улицата към малкия ограден парк, който винаги бе заключен — в слънчеви дни по гладките му пътеки, около декоративното езерце, покрай рододендроновите храсти се разхождаха спретнато облечените деца на Гринлинг Кресънт, хванали гувернантките си за ръка.