Нищо не бе усетил. Никакво дърпане. Бастунът просто влезе наполовина във вратата и после просто престана да съществува.
Наведе се и взе парче скъсана хартия, смачка я на топка, погледна зад себе си пак и хвърли топката през отвореното крило на вратата.
После изпусна дълга въздишка, в която някакъв неолитен възторг се преплете с удивлението на цивилизован човек. Хартиената топка не падна на пода зад вратата. Полетя и насред полета си изчезна от видимия свят.
Господин Сътън-Корниш протезна празната си дясна ръка напред и много бавно и внимателно затвори вратата. После просто остана да стои пред нея, облизвайки устни.
— Врата от харем — тихичко измърмори той след малко. — Изход от харем. Това се казва идея.
Очарователна идея. След щастлива нощ със султана, облечената в коприна дама учтиво бива поканена да излезе през тази врата, тя прекрачва небрежно прага й и… Нищо. Няма хлипане в нощта, няма разбити сърца, няма черен арапин с жестоки очи и голям ятаган, няма клуп от копринено въже, няма кръв, нито мрачен плясък в нощните води на Босфора. Просто нищо. Хладнокръвно, чисто, съвършено нагласено във времето и съвършено невъзстановима липса на съществуване. Някой затваря вратата, заключва я, изважда ключа от ключалката и с това се изчерпва всичко за момента.
Господин Сътън-Корниш не забеляза как магазинът опустя. Дочу затварянето на вратата откъм улицата, но фактът изобщо не достигна до съзнанието му. Чукането в задната част спря за миг, заговориха гласове. После се приближиха нечии стъпки. Изморени стъпки в тишината, стъпки на човек, изтощен от деня и от много други такива дни. Някъде откъм лакътя на господин Сътън-Корниш се чу глас, изморен и той като стъпките от дългия ден.
— Изящно изделие, сър. Малко извън моята сфера на интереси, да си призная честно.
Господин Сътън-Корниш не го погледна, все още избягваше.
— Май е извън сферата на интереси на когото и да било — мрачно предположи той.
— Вас все пак ви заинтригува, виждам.
Господин Сътън-Корниш бавно завъртя глава.
Стъпил на пода, без своя сандък, аукционерът изглеждаше съвсем дребничък. Опърпан, неизгладен нисичък мъж със зачервени очи, с явно нерадостен живот.
— Да, ама какво би могло да се прави с такава врата? — попита гърлено господин Сътън-Корниш.
— Ами… това си е врата като врата, сър. Малко тежичка. Малко странна на вид. Но все пак врата като всички други.
— Дали? — усъмни се господин Сътън-Корниш отново с гърлен глас.
Аукционерът му хвърли бърз преценяващ поглед, сви рамене и се предаде. Седна върху празен кашон, запали цигара, отпусна се и се отдаде на собствените си мисли.
— За колко я продавате? — най-неочаквано попита господин Сътън-Корниш. — Колко и искате, господин…?
— Скимп, сър. Джосая Скимп. Ами, двайсет лири, сър. Само бронзът сигурно струва толкова. — Очите на дребосъка отново бяха заблестели.
Господин Сътън-Корниш кимна разсеяно.
— Не разбирам много от тия работи — призна си той.
— То и аз толкова разбирам, сър. — Господин Скимп скокна от кашона, заситни към вратата и с мъка задърпа едното крило, пъшкайки. — Изобщо не знам как се появи тук. Направена е за хора, високи над два метра, а не за скариди като мен. Погледнете, сър.
Ужасно предчувствие обзе господин Сътън-Корниш, разбира се. Ала той нищо не направи. Не можа. Езикът му залепна за гърлото и краката му се превърнаха в лед. Господин Скимп бе явно развеселен от комичния контраст между масивността на вратата и собственото си дребно телце. На кръгличкото му лице се появи нещо като усмивка. После вдигна крак и прескочи прага.
Господин Сътън-Корниш го гледаше, без да мига… докато имаше какво да се гледа. Всъщност много по-дълго продължи да гледа. Чукането в задната част на магазина сякаш стана още по-силно в настъпилата тишина.
След известно време господин Сътън-Корниш се протегна напред и за втори път тази вечер затвори вратата. Завъртя и ключа, измъкна го от ключалката и го сложи в джоба на палтото си.
— Трябва да направя нещо — измърмори той. — Трябва да направя… Не мога да позволя такива неща да… — Гласът му заглъхна и той изведнъж подскочи като прорязан от внезапна болка. После се разсмя гръмогласно. Ненормален смях. Доста неприятен смях.
— Това беше отвратително — прошепна под носа си, — но ужасно смешно.
Все още стоеше там като закован, когато до него изникна блед младеж с чук в ръка.
— Господин Скимп дали излезе, забелязахте ли, сър? Би трябвало да затваряме вече.
Господин Сътън-Корниш не погледна към бледия младеж с чука.
— Да… Господин Скимп… излезе. — Лепкавият му език не го слушаше.