После:
— Какво е това? — чу я той да излайва изненадано. — Що за върховна глупост… Теди! Ела, на мама агънцето! Ела, Теди!
Макар да продължаваше да се смее, господин Сътън-Корниш усети полъха на угризението да докосва бузата му. Горкият мъничък Теди. Спря да се смее и се изправи сковано в стола, наострил уши. В стаята беше прекалено тихо.
— Луела! — Викна той силно.
Никакъв отговор. Пълна тишина.
Той затвори очи, преглътна и отново ги отвори. Бавно обиколи стаята. Застана пред малката си ниша. Дълго стоя там и се взира през бронзовия портал, загледан в невинната колекцийка от обикновени предмети.
Заключи вратата с треперещи ръце, пъхна ключа в джоба и си наля солидна порция уиски.
Призрачен глас, който звучеше като неговия, но все пак беше различен, изрече някъде съвсем близо до ухото му:
— Наистина нямах никакви такива намерения… изобщо… изобщо… о, никога… или… — след дълга пауза — дали?
Окрилен от уискито, домакинът се прокрадна във вестибюла и се измъкна през входната врата, без Колинс да го види. Отвън не чакаше никаква кола. Късметът бе на негова страна — госпожата явно бе дошла с влак от Чинвърли и си бе взела такси. Те, разбира се, можеха да открият таксито — по-късно, когато започнат да се ровят. Би им било от голяма полза.
Колинс бе следващият. Замисли за Колинс, загледан в бронзовата врата, изкушението бе голямо, но накрая поклати глава отрицателно.
— Не по този начин — измърмори на себе си. — Все някъде трябва да тегля чертата. Не мога да образувам процесия…
Отпи пак от уискито и дръпна звънеца за прислугата. Колинс доста го улесни.
— Позвънихте ли, сър?
— А на теб на какво ти заприлича? — попита господин Сътън-Корниш с надебелял език. — На птича песен ли?
Брадичката на Колинс щръкна с цели пет сантиметра по нагоре.
— Важната дама няма да е тук за вечеря, Колинс. Мисля да ям навън. Това е всичко.
Колинс се втренчи в него. По лицето му се разля сивота, с лека червенина по скулите.
— За госпожа Сътън-Корниш ли става дума, сър?
— А ти за кого мислиш? — хлъцна господин Сътън-Корниш. — Върна се обратно в Чинвърли да се попържи още малко в собствения си сос. А тя сигурно има доста от него.
— Исках да ви питам, сър — започна Колинс с ледена учтивост, — дали госпожа Сътън-Корниш ще се връща за постоянно, защото иначе…
— Да? — ново хлъцване.
— Иначе нямам желание да оставам тук, сър.
Господин Сътън-Корниш се изправи, приближи се до Колинс и дъхна в лицето му. Чудесен дъх, така да се каже.
— Разкарай се! — каза той грубо. — Изчезвай моментално! Качвай се горе да си прибереш партакешите. Чекът със заплатата ще те чака долу. За цял месец. Трийсет и две лири общо, нали така?
Колинс отстъпи назад и тръгна към вратата.
— Това ме устройва идеално, сър. Сумата е точно трийсет и две лири. — Стигна до вратата и заговори отново, преди да я отвори: — От вашите препоръки, сър, няма да се нуждая.
Излезе и тихо затвори след себе си.
— Ха! — възкликна господин Сътън-Корниш.
После се усмихна дяволито, престана да се преструва на ядосан и пиян и седна да напише чека.
Вечеря навън, следващата вечер също, по-следващата също. Готвачката напусна на третия ден, като взе със себе си и прислужничката от кухнята. Останаха само Бръзс и Мери. На петия ден Бръгс със сълзи на очи подаде своето уведомление за напускане.
— Предпочитам да си тръгна веднага, ако ми разрешите, сър — изхлипа тя. — В къщата стана някак зловещо, откакто напуснаха готвачката, Колинс, Теди и госпожа Сътън-Корниш.
Господин Сътън-Корниш я потупа по рамото.
— Готвачката, Колинс, Теди и госпожа Сътън-Корниш — повтори той. Ех, да можеше да чуе как подреди името й накрая на опашката.
Бръгс втренчи в него зачервените си очи. Той отново я потупа.
— Добре, Бръгс. Ще ти дам заплата за целия месец. Кажи и на Мери да си върви. Мисля да затворя къщата и да ида да поживея в Южна Франция за известно време. Не плачи, Бръгс.
— Няма, сър.
Не стигна до Южна Франция, разбира се. Беше му твърде забавно и там, където си бе — в къщата на дедите си, сам (най-сетне). Те сигурно не биха одобрили поведението му, с изключение може би на генерала. Но това бе най-доброто, което успя да направи.
Само за една нощ къщата се изпълни с шумовете на изоставен от обитателите си дом. Той държеше прозорците заключени и щорите — спуснати. Струваше му се, че е жест на уважение, който не можеше да си позволи да не направи.