На Кал това не му се понрави.
- Мащехата ми ме изпрати да помогна - каза Алекс и се обърна към Кал, -сигурен ли си, че искаш да го направиш? Цялата среднощна лудория? Това не е шега работа.
- Нямах представа, че и ти ще участваш - рече Кал и Алекс примигна, сякаш изненадан от тона му. Тамара погледна укорително Кал.
- Той е доведеният син на Анастасия - напомни тя - и е въздушен маг. Може да ни помогне.
Аарън влезе в стаята, също облечен в черно, макар да не беше закрил русата си коса.
- Оставихме те да спиш колкото искаш - кимна той на Кал.
- Днес използва много зловеща магия на Хаоса - добави Алекс, - та ще ми е трудно да правя заклинания с вашето темпо.
Кал и Аарън се спогледаха. Явно никой от двамата не гореше от желание отново да използва силите си на Макар. Кал бе напълно изцеден.
- По-добре си облечи нещо черно - рече Алекс, - не искаме да ни видят на магистралата.
Кал се върна в стаята си. Облече черни джинси и най-тъмния пуловер, който успя да намери. Беше морскосин. Почти неволно взе Мири от нощното шкафче и я пъхна в колана на джинсите. После събуди Пакостник, който спеше на леглото, изплезил език на завивките.
- Хайде, момче - каза Кал, - време е за приключения.
Когато се върна в хола с Пакостник, бяха готови да тръгнат. Алекс отвори вратата. Тамара хвърли поглед назад и го последва. Кал излезе в коридора и се огледа изненадан. Всичко бе нормално - каменните скали, пътят, който вървеше в двете посоки... но във въздуха се долавяше странен отблясък, сякаш вибрираше около тях.
- Камуфлаж - прошепна Алекс. Беше вдигнал дясната си ръка, а пръстите му изписваха сложни движения, като че свиреше на пиано. - Променям молекулярната структура на въздух, та да не ни виждат хората.
Кал погледна Тамара, вирнал вежда, сякаш очакваше потвърждение.
Тя сви рамене, но явно бе впечатлена. Това го подразни. Ако някой бе направил впечатляваща магия днес, определено беше той.
Макар че не биваше да разсъждава за това по този начин.
Не можеше да не се зачуди дали Аарън си мисли същото, особено след като само след секунда от дланта му излетя огнена искра и освети пътя им.
- Да вървим - каза той. - През Портата на мисиите ли ще минем?
Алекс кимна. Тръгнаха, а сенките им изникнаха на стените благодарение на светлината - високия Алекс, после Аарън, Кам и Тамара, а зад тях подтичващият силует на Пакостник. По пътя към портата срещнаха малко хора и точно както Алекс бе предвидил, никой не можа да ги различи. Селия стоеше с Рах и говореше шепнешком. Когато я подминаха, тя се намръщи, но толкова. Дори Майстор Норт мина наблизо, заровил лице в купчина документи. Изобщо не вдигна очи. Кал се питаше кога Майстор Руфъс ще ги научи на нещо толкова страхотно, но с тъга осъзна, че вероятно никога. Майстор Руфъс не беше човек, който би затруднил в намирането на собствените си чираци.
Излязоха през Портата на мисиите. Пакостник, който бе свикнал да го разхождат нататък, тръгна към познатите дървета и храсти. Но Алекс махна в обратната посока.
- Натам - извика Кал на вълка с колкото сила смееше, - хайде, момче.
- Къде отиваме? - попита Аарън.
- Алма ни очаква - отвърна Алекс и ги поведе по хълма, който автобусът за Магистериума изкачваше в началото на всяка година. Беше стръмно, но далеч по-бързо за придвижване, отколкото промъкването през гората в Медната година или препъването в Желязната година, когато Кал и Тамара тръгнаха да търсят отвлечения Аарън.
„Пътищата са голяма работа" - помисли си Кал и се зарече по-често да върви по тях и по-рядко да бъде отвличан от елементали. Завиха зад един ъгъл и завариха ван, паркиран до големи скали. Алма се подаде от прозореца.
- Хлапета, мислех, че няма да дръзнете да се покажете - рече сърдито тя. -Качвайте се!
Алекс отвори вратата на вана и групичката се изсипа вътре. Веднага щом вратата се затвори, Алма запали и подкара твърде бързо, а не се налагаше. Поне така смяташе Кал. Пакостник започна да скимти.
- Мисля, че ще излезем пред камиона, ако минем по шосе 211. Въпросът е как да го спрем, без да го избутаме от пътя. И преди да кажете „какво толкова", имайте предвид, може да пострадат животните.
Алма имаше неприятния навик да поглежда назад, докато говори, за да провери реакциите им. Кал предпочиташе тя да си гледа пътя, но се боеше да не я стресне и да завие към някоя пропаст.