- Ще имам предвид - Кал усети ръката на Майстор Руфъс на рамото си и остана със затворени очи, правейки се на заспал.
- Работата ни е да го опазим жив. И двамата. Иначе миналото ще се повтори.
- Поне не е сглупил като младия Алекс Страйк. Изтърсил се е върху сталагмити. За бога, колкото повече приближават финалната порта, толкова по-тъпи стават маговете от Златната година.
- Чух и за този инцидент - каза Майстор Руфъс разсеяно, ала нещо в гласа му накара Кал да помисли, че може би знае повече, отколкото показва.
Майстор Руфъс стисна рамото на Кал и излезе от болницата. Момчето чу отдалечаващите се стъпки. Не отвори очи. В другия край на стаята Майстор
Амарант си тананикаше и подрънкваше с някакви стъкла.
„Ще броя до трийсет - помисли си Кал. - После ще се направя, че току-що съм се събудил. Така няма да се разбере, че съм се преструвал пред Майстор Руфъс." Започна да брои... но отново заспа.
Когато се пробуди, Тамара стоеше до него. Опита да я заговори, но тя затули устата му с ръка. Ухаеше на сандалово дърво.
- Можеш ли да станеш? - прошепна тя. - Кимни или поклати глава.
Той се възпротиви и тя с нежелание отдръпна ръка.
- Не буди Алекс и гледай да не дойде Майстор Амарант. Чаках цяла вечност, докато излезе.
- Няма - отвърна тихо той и се спусна от леглото. Краката го държаха. Всъщност се чувстваше добре, отпочинал. Още беше с дрехите, с които бе припаднал на магистралата.
- Какво стана?
- Шшт. Хайде - подкани го Тамара и го поведе извън болницата. Кал погледна за последен път назад и видя портата да се затваря.
Алекс спеше с превръзка на рамото. Майстор Амарант изобщо я нямаше.
Аарън и Алма ги чакаха в коридора. Също като Тамара, Аарън бе с училищната си униформа. Очите му светнаха, когато видя Кал. Прегърна го и го потупа по гърба.
- Добре ли си? - попита той.
- Малко схванат, но бива - отвърна Кал и погледна Алма - носеше широка вълнена дреха и дълга плетена жилетка, ръцете й бяха превързани.
- Лисиците ли те нахапаха? - попита Кал.
Лицето на Алма помръкна. Аарън поклати глава и прекара пръст през шията си зад гърба й.
- Да не говорим за това - изръмжа Алма.
- Добре - рече Кал. Питаше се дали Алма съжалява, задето отвори вратата на камиона. Вината, че приятелите му и той самият едва не бяха убити от мечки, бе нейна. - Защо тогава сме тук?
- Ти изпълни своята част от сделката - каза Алма. - Сега е мой ред.
Значи Дженифър бе някъде наблизо. Трябваше да е. Кал потръпна при мисълта - не искаше да види отново как говори мъртвец. Напомняше му за Верити Торес и загадките. Напълно в стила на един Черен лорд.
Изглежда, Аарън мислеше същото. Ала Тамара бе изпълнена с решимост.
- Добре - каза тя, - да приключваме.
Алма тръгна по коридора. Последваха я. За разлика от Алекс, тя не направи сложна въздушна магия, за да ги скрие. Но беше доста късно, пък и коридорите бяха почти пусти. Вървяха близо до стените и се възползваха от сенките.
- Алекс добре ли е? - попита Тамара.
Кал настръхна. Е, все пак беше нормално да се тревожи за Алекс, макар да не му обръщаше внимание. Това нищо не означаваше.
- Чух Майсторите да си говорят - докладва той. - Поне Руфъс говореше с Амарант. Кажи на Кимия, че ще се оправи.
- Но тя не знае, че е ранен - погледна го Тамара, леко объркана.
- Е - махна с ръка Кал, - не знаеш какво си изпуснал, докато си бил в несвяст, нали?
- Шшт. - Алма им даде знак да пазят тишина. Бяха в онази част от Магистериума, където бяха стаите на Майсторите. Проправиха си път до стаята на Анастасия, без да продумат. Алма почука три пъти на вратата, спря и отново почука. След миг Анастасия отвори. Носеше бяла тънка рокля с дълга пелерина отгоре, избродирана в черно. Сребърната й коса бе вдигната на кок. Тя им махна с ръка да влязат.
Когато влязоха, Кал едва не ахна. Всичко бе безупречно чисто, както преди, но на мраморната маса в средата на стаята лежеше Дженифър.
Все едно спеше. Дългата й черна коса бе спусната около главата. Беше боса и носеше същата окървавена рокля от тържеството. Ръцете й бяха кръстосани над гърдите.
- Тялото бе дадено на Колегиума след убийството - каза Алма и заключи вратата. - Опазили са го да не се разложи, докато ни трябва като доказателство.
Кал се питаше как ли Константин е опазил главата на Верити Торес през всичките тези години. Хрумна му, че каквото й да прави, повтаря решенията и живота на Константин все по-често. Сякаш предстоеше катастрофа със самия него.
- Няма ли да забележат, че липсва? - попита Аарън.
- Ще върнем тялото, преди някой от Колегиума да го потърси - обясни Анастасия.