— Ела по-близо — рече тя. Той се приближи. Сега и двамата се гледаха. И той разбра, може би защото го бе очаквал.
— Знам с кого си приказвала — каза той. — С ония дърти лешояди.
— Радвам се да чуя, че става дума за мърша — рече тя. — Сега мога да съм спокойна, че няма да я доведеш в нашия дом.
— Продължавай! Защо не каза „моя“ дом?
— Не е необходимо. Дом, в който живее почтена жена. — Гледаха се в светлината на лампата, пръскаща онова застояло сияние, което се среща само в стаята на болник. — Ти си мъж. Не те укорявам. Не съм дори изненадана. Само искам да те предупредя, преди да си станал за смях. Не смесвай къщата с плевника!
— С кое? Ха! — Върна се и отвори вратата със замах, напомнящ безочливата театралност на баща му. — С твое разрешение — каза той и не затвори вратата. Тя лежеше изправена на възглавниците си, вглеждаше се в тъмния вестибюл и го чу да отива до телефона, да звъни на момичето и да й предлага утре да се венчаят. После отново се появи на прага. — С твое разрешение — повтори той и с нахалството, присъщо на баща му, затвори вратата. След малко майка му угаси лампата. Защото в стаята бе настъпило утрото.
Те обаче не се венчаха на следващия ден.
— Страх ме е — бе му признала Ейми. — От майка ти ме е страх. Какви ги приказва за мене?
— Не зная. С нея не разговарям за тебе.
— И дори не си й казал, че ме обичаш?
— Много важно! Нека се венчаем.
— И да живеем с нея? — Спогледаха се. — Ще тръгнеш ли на работа да си направим наша къща?
— Защо? Пари имам достатъчно. А и къщата е голяма.
— Нейната къща! Нейните пари!
— Ще бъдат мои… наши. Един ден… Моля те.
— Хайде пак да танцуваме — бе казала тя. Това се случи в салона на пансиона, където тя напразно се мъчеше да го научи да танцува. Музиката не му говореше нищо. Шумът и по-скоро допирът на тялото й нарушаваха и малкото чувство за координация, което би могъл да си изработи. Затова пък я водеше на баловете в Провинциалния клуб. Всички знаеха, че са сгодени. Въпреки това тя танцуваше с другите мъже и се заседяваше из спрелите в тъмните алеи автомобили. Веднъж той се помъчи да отвори дума за тия неща, да си поговорят и за пиенето.
— Защо не седнеш да пиеш с мене? — каза той.
— Ти си ми годеник. С тебе не е интересно.
— Да — рече той с онова послушание, с което приемаше всеки отказ; след миг обаче спря внезапно и застана пред кея. — Какво не ти е интересно с мен? Какво? — Тя политна, защото я стисна за рамото. — Какво не ти е интересно, а?
— О — рече тя, — не стискай толкова, боли.
— Знам. Какво не ти е интересно с мен?
Приближи ги друга двойка и той я пусна. Само един час по-късно, по време на една от паузите, той я измъкна съпротивляваща се и викаща от един тъмен автомобил и я повлече през дансинга, опразнил се внезапно и заобиколен от матрони-придружвачки на младите момичета, наредени сега като театрална публика, дръпна един стол, преметна я на скута си и я напердаши. На утрото пропътуваха двайсет мили до съседния град и там се венчаха.
Този ден Ейми нарече мисиз Бойд „мамо“ за пръв и последен път, ако не се смята оня път, когато го произнесе може би от изненада или от възбуда. От немай-къде същия ден мисиз Бойд подари на Ейми брошката: една старовремска, глупава, ала все пак ценна вещ. Ейми я отнесе в стаята си и той видя как стои да я разглежда, съвсем хладнокръвна и съвсем непроницаема. После я остави в едно чекмедже — отвори го, вдигна я с два пръста, пусна я вътре и после обърса пръсти в роклята си.
— По някой път ще трябва да я слагаш — каза Хауърд.
— О, разбира се. Няма да се покажа неблагодарна. Не се безпокой.
След известно време почна да му се струва, че Ейми изпитва удоволствие да си я слага, защото я носеше все по-често. После схвана, че е било не удоволствие, а просто акт на отмъщение, съчетан с абсолютна несъвместимост: носеше я по цяла седмица, забодена на басмяната престилка, с която вършеше къщната работа. Освен това я слагаше винаги, когато мисиз Бойд може да я види, винаги, когато, приготвили се да излизат, тя и Хауърд се отбиваха в стаята на майка му да й пожелаят лека нощ.
Живееха на горния етаж, където година по-късно се роди детето им. Занесоха го на мисиз Бойд да го види. Тя извърна глава на възглавницата и го погледна.
— Жалко — каза тя, — не познавам бащата на Ейми. Та и колко ли съм пътувала по влака!
— Дъртата!… Тази мръсна… — разплака се Ейми и разтреперана се сгуши в Хауърд. — Защо ме мрази толкова много? — Какво съм й сторила? Да се махнем от тук! Можеш да се заловиш за някаква работа.
— Няма нужда. Тя няма да живее вечно я.
— Ще живее! Вечно ще живее, само и само да ме мрази.