Ах, колко много се отегчих! Как се въртях и прозявах, и клюмах, а после пак се съвземах! Как се щипех и убождах, и търках очи, и ставах прав, и отново сядах и посбутвах Джоузеф да ми каже дали изобщо ще свърши някога! Писано ми било да чуя всичко докрай. Най-сетне той стигна до „първия от първите седемдесет“. В тоя критичен момент ме обзе внезапно вдъхновение. Нещо ме подтикна да стана и да изоблича Джейбс Брандеръм като човек, извършил онзи грях, който никой християнин не е длъжен да прощава.
— Господине — възкликнах аз, — тъй както стоя тук, между тия четири стени, без да мръдна от мястото си, изслушах четиристотин и деветдесетте глави на вашата беседа и ви простих за тях. Седемдесет пъти по седем грабвах шапката си и се канех да си вървя и седемдесет пъти по седем пъти вие неуместно ме заставяхте да седна отново на мястото си. Но четиристотин деветдесет и един пъти е вече прекалено много. Другари-мъченици, нахвърлете се върху него! Съборете го, смажете го на-прах, та това място, в което се е подвизавал досега, никога вече да не види неговия лик!
— Ти си човекът! — викна Джейбс след кратко тържествено мълчание, облягайки се на възглавницата на амвона. — Седемдесет пъти по седем ти разкриви лицето си в прозявки, седемдесет пъти по седем аз се посъветвах с душата си. Ето, това е човешка слабост; и това също може да бъде простено! „Първият от първите седемдесет“ дойде. Братя, накажете го тъй, както е писано. Тая чест се пада на всички божии светци.
При последната дума всички богомолци се втурнаха вкупом към мен, размахвайки поклонническите си тояги; и понеже нямах никакво оръжие, с което да се защитя, сборичках се с Джоузеф, най-близкостоящия и най-жесток измежду нападателите ми, за да му отнема тоягата. Понеже се стекоха толкова много хора, няколко мочуги се кръстосаха във въздуха; насочени към мен удари се стовариха върху други глави. Скоро целият параклис почна да кънти от удари и контраудари. Всеки вдигаше ръка срещу съседа си; и в нежеланието си да стои със скръстени ръце, Брандеръм изля цялото си усърдие в истински дъжд от силни удари по дъските на амвона, а те отекнаха тъй остро, че най-сетне се събудих, за мое най-голямо облекчение. И какво в същност ме бе накарало да сънувам тая невъобразима врява! Какво бе изпълнявало ролята на Джейбс в побоя? Само клончето на една ела, което се удряше в решетката на моя прозорец поради напора на виещия вятър и потрепваше по стъклото със сухите си шишарки! Ослушах се за миг, още обзет от съмнение, и открих причината, после се обърнах и задрямах, но пак почнах да сънувам — дори още по-неприятни неща, отколкото преди, ако това изобщо бе възможно.
Тоя път си спомних, че лежа в дъбовия шкаф и ясно чух фученето на вятъра и воя на фъртуната. Чух и еловото клонче да повтаря дразнещия си шум и го отдадох на истинската му причина. Но тоя шум толкова ми досаждаше, че реших да го спра, стига да мога; и ми се стори, че ставам и се опитвам да откача куката на прозореца. Куката беше пъхната в самия пръстен — една подробност, която бях забелязал още преди да заспя, но която бях забравил после. „Трябва все пак да спра тоя шум!“ — промълвих на себе си, забивайки юмрук в стъклото, после протегнах ръка да хвана досадното клонче, но вместо да напипат него, пръстите ми се свиха около пръстите на някаква малка студена като лед ръка! Обзе ме страшен ужас, като при кошмар. Опитах се да отдръпна ръката си, но другата се бе вкопчила в мен и един страшно меланхоличен глас простена:
— Пуснете ме, пуснете ме да вляза!
— Кой вика? — запитах аз, опитвайки се в същото време да се освободя.
— Катрин Линтон — отвърна треперещият глас. (Защо ли си спомних именно Линтон? За всяко Линтон бях прочел на двадесет места името Ърншоу.)
— Дойдох си у дома. Бях се загубила в пустото поле. Докато слушах тия думи, едно детско лице се открои неясно през стъклото на прозореца. Страхът ме направи жесток; и като се уверих колко безполезни са усилията ми да се освободя от това същество, дръпнах китката му към счупения ръб на стъклото и я разтърках насам-натам, докато шурна надолу кръв и накваси завивките на леглото.