— …в сричане на името, написано върху перваза на прозореца; скучно занимание, на което се отдадох с надеждата да заспя, както когато човек брои или…
— Какво собствено искате да кажете, като говорите по тоя начин с мен? — с дива ярост прогърмя гласът на Хийтклиф. — Как се осмелявате да държите тоя тон, и то в собствения ми дом! Господи, той трябва да е луд, за да говори така! — И той се плесна ядно по челото.
Не знаех дали да се докача от неговия тон, или да продължавам с обясненията си; но той изглеждаше тъй силно развълнуван, че го съжалих и продължих да разказвам съня си. Подчертах, че дотогава не бях слушал името Катрин Линтон, но понеже го бях прочел много пъти, то бе оставило някакво впечатление, добило плът и кръв в момента, когато вече не съм бил в състояние да контролирам въображението си. Обаче по дишането му — неравномерно и на пресекулки — можах да разбера, че той се мъчеше да преодолее някакъв прилив на силни чувства. Понеже не исках да покажа пред него, че долавям белезите на тая борба, продължих да се обличам доста шумно, погледнах часовника си и казах нещо в смисъл, че тая нощ няма край.
— Няма и три часа! — добавих аз. — Готов бях да се закълна, че е вече шест. Тук времето не тече. Трябва да сме си легнали в осем!
— Винаги си лягаме в девет през зимата, а ставаме в четири — каза стопанинът на къщата с едва сподавено стенание и бързо избърса една сълза от очите си, както ми се стори по движението на сянката на ръката му; Господин Локууд — добави той, — вие можете да отидете в моята стая. Само ще пречите на другите, ако слезете долу толкова рано, а детинският ви вик съвсем прогони съня ми.
— И моят сън отиде — отвърнах. — Ще се разхождам из двора, докато се развидели, и тогава ще си тръгна, а за вас вече няма опасност пак да ви се натрапя. Сега съвсем се изпари желанието ми да се забавлявам в обществото на хора — било в града, било вън от него. Един разумен човек би трябвало да може сам да си прави компания.
— Прекрасна компания! — промълви Хийтклиф. — Вземете свещта и вървете, дето щете. След малко ще дойда при вас. Все пак не отивайте в двора, защото кучетата са отвързани, а Юнона стои на пост в хола. Не, можете да се разхождате само около стълбището и по коридорите. Хайде, вървете си! Ще дойда след две минути.
Подчиних се или поне излязох от стаята, но понеже не знаех накъде водят тесните коридори, спрях се и станах неволен свидетел на една проява на суеверие от страна на стопанина на къщата, която опровергаваше по странен начин привидния му здрав разум. Той се качи на леглото и изкърти решетката на прозореца, избухвайки в неудържим плач, докато я теглеше.
— Влез, влез — проплака той. — Кати, хайде ела! Ела поне още веднъж! Ах, любов моя! Най-сетне чуй ме поне тоя път, Катрин!
Призракът прояви присъщия на всеки призрак каприз. Той с нищо не показа, че съществува, но снегът и вятърът бясно нахлуха през отворения прозорец и стигнаха дори до мен, като изгасиха свещта.
Такава мъка се долавяше в изблика на скръб, който съпровождаше това бълнуване, че от съчувствие не обърнах внимание на глупавото му поведение. Оттеглих се полуядосан на себе си, задето го бях подслушал, а също и раздразнен от това, че му бях разправил нелепия си кошмар, тъй като именно тая мисъл го терзаеше сега; а съвсем непонятно ми беше защо страда. Слязох предпазливо на долния етаж и се намерих в задната кухня, където можах да запаля отново свещта от няколко сбрани накуп искрящи въгленчета. Никой не бе станал освен една сива котка с пъстри петна, която пролази откъм огнището и ме поздрави с жално мяукане.
Две полукръгли пейки почти заграждаха огнището.
Изтегнах се върху една от тях, а на другата се настани старата котка. И двамата вече клюмахме глави, когато някой нахлу в убежището ни, а това се оказа Джоузеф, който се смъкна по една дървена стълба, чийто горен край се губеше в тавана пред някакъв отвор — вероятно вход за неговата мансардна стаичка. Той хвърли зловещ поглед към малкото пламъче, което с мъка бях успял да разпаля върху решетката на огнището, пропъди котката от пейката и като седна на опразненото място, започна да пълни с тютюн една малка лула. Той явно считаше присъствието ми в неговото светилище нахалство от моя страна, за което бе срамота дори да се говори. Мълчешком втикна лулата между устните си, скръсти ръце и засмука дима. След като издуха последното си колелце във въздуха, той въздъхна дълбоко, стана и си отиде също тъй тържествено, както бе дошъл.
Сега влезе друг, с по-леки стъпки, и аз отворих уста за едно „добро утро“, но отново я затворих, недоизрекъл поздрава, защото Хертън Ърншоу казваше утринните си молитви полушепнешком, изсипвайки куп проклятия по адрес на всяка докосната от него вещ, докато тършуваше в един ъгъл за бел и лопата, за да изрине навеяния сняг. Той надникна зад облегалото на пейката, разтвори ноздри и толкова се сети да размени поздрав с мен, колкото и с котката, която ми правеше компания. От действията му разбрах, че ще ми бъде позволено да изляза, затова станах от твърдата пейка и понечих да тръгна подир него. Той забеляза това и с края на лопатата удари една вътрешна врата, подсказвайки ми с някакъв нечленоразделен звук, че трябва да отида тъкмо там, ако смятам изобщо да напусна кухнята.