Тая врата водеше към хола, където жените бяха вече на крак. Зила с огромен мех изтласкваше огнени езичета нагоре по комина, а госпожа Хийтклиф бе приседнала край огнището и четеше някаква книга в светлината на пламъка. Тя бе вдигнала ръка пред очите си, за да ги пази от горещината, и изглеждаше увлечена в четивото, откъсвайки се от него само за да смъмри прислужницата, задето я обсипва с искри от огъня, или да отпъди от време на време някое куче, което пъхаше носа си прекалено дързостно в лицето й. Изненадах се, като видях и Хийтклиф там. Той стоеше с гръб към мен край огъня и тъкмо свършваше да се кара на нещастната Зила, която прекъсваше навремени работата си, за да прибере краищата на престилката си ида изпъшка от възмущение.
— И ти, глупава… — викна той тъкмо когато влизах, обръщайки се към снаха си с един безобиден епитет, като гъска или овца, означаван обикновено чрез дълго многоточие. — Ето че пак безделничиш! Другите все пак си изкарват хляба, а ти живееш на мой гръб. Хвърли тая глупава книга и си намери някаква работа. Причерняло ми е да те гледам вечно пред очите си; и ти скъпо ще заплатиш за това. Чуваш ли, проклета нескопоснице?
— Ще оставя книгата, защото сте в състояние да ме заставите насила, ако откажа — отвърна младата жена, като затвори тома и го захвърли на един стол, — но ще правя каквото си искам и нищо друго, та ако ще и езикът ви да се, изприщи от ругатни!
Хийтклиф вдигна ръка и тя, очевидно запозната със силата й, отскочи на по-безопасно място. Понеже нямах никакво желание да се забавлявам, като гледам как се бият като куче и котка, пристъпих пъргаво напред, уж жадуващ да се порадвам на топлината на огнището и недочул нищо от прекъснатата кавга. И двамата имаха достатъчно благоприличие да преустановят враждебните действия. Хийтклиф пъхна юмруци в джобовете си, за да ги предпази от изкушение; госпожа Хийтклиф се нацупи и зае едно твърде отдалечено място, където удържа думата си, като играеше ролята на статуя, докато си отидох. А това стана скоро. Отказах да закуся с тях и при първото сияние на зората намерих сгоден случай да изляза на чист въздух, сега ясен, тих и студен като лед.
Още преди да стигна до края на градината, стопанинът на къщата ми извика да спра и предложи да ме придружи през полето. Добре стана, че той предложи това, защото цялото теме на хълма приличаше на развълнуван бял океан, но гребените на вълните и падините между тях не сочеха съответни възвишения и падини по терена. Във всеки случай много трапища бяха запълнени догоре със сняг и редиците от могили, образувани от отпадъците на каменните кариери, бяха заличени от картата, която се бе отпечатала в ума ми след вчерашната разходка. От едната страна на пътя бях забелязал, отдалечени на шест до седем ярда един от друг, цяла редица изправени камъни, стигащи чак до другия край на пустото поле. Бяха ги поставили и варосали, за да служат като пътеводители в тъмнината, а също и когато някой подобен на тоя снеговалеж се случеше да изравни дълбоките блата от двете страни с по-твърдата пътека в средата; но като изключим по някоя по-тъмна точка, издигаща се тук-там, от тия камъни не бе останала дори и следа и моят спътник трябваше често да ме предупреждава да се движа малко по-надясно или по-наляво, и то когато ми се струваше, че следвам правилно извивките на пътя.
Разменихме само няколко думи, докато вървяхме. Той спря пред входа на Тръшкрос парк и каза, че едва ли ще сбъркам пътя оттук нататък. Сбогувахме се само с кратък поклон и аз тръгнах напред, осланяйки се единствено на собствените си сили, защото още никой не живееше в къщичката на пазача. Разстоянието от входа на парка до „Тръшкрос Грейндж“ е две мили; предполагам, че успях да ги направя четири поради това, че се губех между дърветата и потъвах до гуша в снега — една неприятност, която може да бъде оценена правилно само от онзи, който е изпадал в подобно положение. Във всеки случай не знам колко съм се лутал, но часовникът удари дванадесет пъти, когато влизах в къщата, а това прави точно по миля на час за обикновения път от „Брулени хълмове“.