Катрин отново влезе в стаята със сложени на табла вилици и ножове.
— Можеш да обядваш с Джоузеф — промърмори й Хийтклиф настрана — и остани в кухнята, докато си отиде той.
Тя изпълни нарежданията му много точно; може би не изпитваше изкушение да не се подчини. Живеейки сред шутове и мизантропи, не е изключено тя да не може да цени хора от по-добри среди, когато се срещне с тях.
Седнал между мрачния и намръщен господин Хийтклиф и съвсем безмълвния Хертън, аз се нахраних в доста безрадостна обстановка и скоро се сбогувах. Щях да си тръгна през задния вход, за да зърна още веднъж Катрин и да ядосам стария Джоузеф, обаче Хертън получи нареждане да ми доведе коня и домакинът лично ме изпрати до вратата, тъй че не можах да изпълня желанието си.
„Колко скучен става животът в тази къща! — размишлявах аз, докато яздех по пътя. — За госпожа Линтон Хийтклиф щеше да се сбъдне нещо по-романтично от приказка, ако се бяхме залюбили, както искаше добрата й бавачка, и ако бяхме се преселили в шумната обстановка на града!“
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
1802. През септември тази година бях поканен да опустоша полето на един приятел в Северна Англия и на път за неговото жилище неочаквано се озовах на петнадесет мили от Гимъртън. Конярят на един хан край пътя държеше кофа вода, за да освежи конете ми, когато край нас мина каруца с много зелен, току-що ожънат овес, и той забеляза:
— Това е от Гимъртън! Те са винаги три седмици по-назад от другите с жътвата.
— Гимъртън! — повторих аз. Вече съвсем смътно си спомнях за пребиваването си по онези места. — А, зная го! Колко далече е оттук?
— Трябва да има четиринадесет мили през хълмовете и пътят е много лош — отговори конярят.
Облада ме внезапно желание да посетя „Тръшкрос Грейндж“. Беше едва пладне и ми дойде на ума, че няма защо да не прекарам нощта под собствен покрив вместо в някой хан. Освен това нищо не ми струваше да отделя един ден за уреждане сметките с моя хазаин и тъй да си спестя едно повторно идване тук. След като си починахме малко, наредих на слугата си да разпита за пътя към селото и макар и да уморихме много конете, успяхме да минем разстоянието за около три часа.
Оставих слугата в селото и продължих по долината сам. Сивата черквица изглеждаше по-сива, а усамотеното гробище — още по-усамотено. Забелязах една овца да скубе ниската трева по гробовете. Времето беше топло и приятно — твърде топло за пътуване, но горещината не ми пречеше да се наслаждавам на възхитителната природа и на небето. Да бях я видял около август, сигурен съм, че бих се изкушил да пропилея цял месец в тия уединени места. През зимата няма нищо по-тъжно, а през лятото нищо по-божествено от тези клисури, обградени от хълмове, и тези стръмни, ярко очертани ридове, обрасли с изтравниче.
Стигнах в „Тръшкрос Грейндж“, преди да залезе слънцето, и почуках да ми отворят, обаче семейството се бе оттеглило в задните помещения, което заключих по тънкия син пушек, който се виеше от кухненския комин, и никой не ме чу. Влязох в двора. На входа седеше девет или десетгодишно момиченце и плетеше, а на стъпалата една старица замислено пушеше лула.
— У дома ли е госпожа Дийн? — запитах аз старата жена.
— Госпожа Дийн? Не! — отговори тя. — Тя не живее тука. Тя живее горе, в „Брулени хълмове“.
— Вие ли сте икономката? — продължих аз.
— Да, аз гледам къщата — отвърна старицата.
— Е, аз съм господин Локууд, господарят. Можете ли да ме настаните в някоя стая? Искам да преспя тука.
— Господарят! — извика тя с изумление. — Я гледай ти! Че отде да знаем, че ще дойдете? Трябвало е да ни обадите. Сега нито има сухи чаршафи, нито подредено местенце в цялата къща!
Тя захвърли лулата си и забърза вътре, момичето и аз я последвахме. Скоро се убедих, че ми е казала истината и че почти бе загубила ума и дума покрай нежеланото ми появяване, и затова я помолих да се успокои. Казах, че ще отида да се поразходя, а тя междувременно да се помъчи да подреди едно ъгълче във всекидневната, за да вечерям, и някоя спалня за пренощуване. Никакво метене и бърсане на прах — само да запали огън и да приготви сухи чаршафи. Старата изглеждаше да има най-доброто желание да ми услужи, макар че взе да бърка в огнището с четка, вместо с ръжен, и сбърка още няколко неща, но аз излязох, уверен, че все ще успее да ми нареди място за спане, докато се завърна. Бях решил да се разходя до „Брулени хълмове“. Когато излязох от двора, дойде ми наум нещо, което ме накара да се върна.