Докато гладех или се занимавах с някаква друга домакинска работа, при която трябваше да седна, тя донасяше някоя приятна книга и ми четеше на глас. Когато Хертън биваше там, тя обикновено прекъсваше четенето на някое интересно място, а след това оставяше книгата някъде наблизо — това го вършеше често. Но той беше упорит като магаре и не се хващаше на въдицата. Когато валеше навън, той оставаше да пуши с Джоузеф и двамата стояха неподвижно от двете страни на огнището. Старият, за щастие, бе много глух и не можеше да чуе нейните «язвителни бръщолевения», както би се изразил той, а младият се стараеше да не им обръща внимание. При хубаво време, вечер, младият ходеше на лов. Тогава Катрин само се прозяваше и въздишаше и ме караше да й говоря; но щом започнех, тя веднага бягаше в двора или градината. Като не знаеше вече какво да прави, тя плачеше и викаше, че била уморена от живота, че животът й бил безсмислен.
Господин Хийтклиф бе започнал все повече и повече да отбягва хора и почти никога не допускаше Ърншоу в хола. Вследствие на една злополука в началото на март последният бе станал нещо като постоянен инвентар на кухнята. Веднъж излязъл сам из хълмовете. Пушката му се пръснала, някакво парче му наранило ръката и той загубил много кръв, докато се прибере. Поради това бе принуден да стои в къщи при огъня, на спокойствие, докато се поправи. Катрин точно това и чакаше. Тя намрази стаята си горе повече от всякога и непрекъснато ми намираше работа долу, за да идва и тя с мен.
На Великден, в понеделник, Джоузеф закара добитък на панаира в Гимъртън. Следобед аз белех пране в кухнята.
Начумерен както винаги, Ърншоу седеше в ъгъла си при камината, а за да не скучае, малката ми господарка рисуваше нещо по прозорците, като за разнообразие от време на време запяваше, тихо възкликваше и хвърляше досадни и нетърпеливи погледи към братовчеда си. Той съсредоточено пушеше, загледан в огъня. Като й казах, че ми тъмни и че така не мога да работя, тя се отдръпна към камината. Не обърнах особено внимание на това, но скоро тя подзе:
— Хертън, сега вече разбирам, че бих желала… бих се радвала… бих искала да те имам като братовчед, ако не беше станал толкова заядлив и груб към мен.
Хертън не й отговори.
— Хертън, Хертън, Хертън, не чуваш ли? — продължи тя.
— Махай се оттук! — изръмжа той, твърд и неотстъпчив.
— Чакай да взема лулата — каза тя, като внимателно протегна ръка и му я издърпа от устата.
Преди да успее да си я вземе обратно, лулата бе счупена и хвърлена в пламъците. Той я изруга и взе друга.
— Чакай — извика тя, — по-напред трябва да ме изслушаш. Не мога да говоря сред такива облаци пушек.
— Да те вземат дяволите! — отвърна той настървено. — Остави ме на мира!
— Не — настояваше тя. — Няма да те оставя! Чудя се как да те накарам да ми заговориш, а ти се правиш, че не разбираш. Като те наричам глупчо, това в същност нищо не значи. Това не значи, че те презирам. Хайде, Хертън, обърни ми малко внимание. Ти си ми братовчед и трябва да се държиш като такъв.
— Не искам да имам нищо общо с теб и с пустата ти гордост, и с проклетите ти шеги и подигравки — отвърна той. — По-добре да ида в ада телом и духом, отколкото да те погледна още веднъж. Вън през вратата! Веднага!
Катрин се намуси и се оттегли на миндера при прозореца, като хапеше устни. Тя се опита да засвири някаква странна мелодийка, за да прикрие все по-голямото си желание да се разхълца.
— Трябва да бъдете приятели с братовчедката си, Хертън — намесих се аз, — щом тя се разкайва за острия си език. Това ще е добре за вас. Дружбата с нея може съвсем да ви промени.
— Дружба ли — извика той, — когато тя ме мрази и ме смята недостоен даже обувките й да чистя? Не! И цар да ме направят, не бих вече потърсил дружбата й, само за да ме отритва.
— Не аз, а ти ме мразиш! — заплака Кати, без да прикрива повече скръбта си. — Ти ме мразиш не по-малко, отколкото господин Хийтклиф, даже и повече!
— Проклета лъжкиня си ти! — прошепна Ърншоу. — Тогава защо десетки пъти съм го ядосвал, като държа твоята страна, и то когато ми се подиграваше и ме презираше и… Но нищо, продължавай да ме измъчваш. Ще ида да кажа, че си ме пропъдила от кухнята.
— Но аз не знаех, че си ме защищавал! — отвърна Катрин, като бършеше сълзите си. — Аз бях толкова нещастна и озлобена против всички; но сега искам да ти благодаря и те моля да ми простиш. Какво друго мога да направя?