Когато тази неприятност се разсея, двамата останаха пак добри приятели и всецяло се отдадоха на работата си: той учеше, а тя му предаваше. Често седях при тях след работа. Чувствувах се успокоена — толкова драго ми беше да ги гледам, че не забелязах как времето минава. Разбирате, нали, че аз и двамата ги смятах почти като мои собствени деца. Отдавна вече се гордеех с едното, а сега бях уверена, че и другото ще ме радва не по-малко. Честен, отзивчив и природно надарен, той бързо разсея облака на невежество и унижение, в който бе израсъл, а със своите похвали Катрин поощряваше прилежанието му. Просветляващият му се ум озаряваше и самото му лице, правеше го по-одухотворено и му придаваше благородство. Едва можах да позная, че това е същият човек, когото видях в деня, когато намерих малката господарка в «Брулени хълмове» след разходката й до Пенистън Крег. Докато аз им се възхищавах, а те работеха, се стъмни и господарят се върна. Той дойде при нас съвсем неочаквано, влязъл от главния вход. Беше ни видял и тримата, преди да вдигнем глава и да го забележим. «Не би могло да има по-приятна и невинна картина — помислих си аз — и ще бъде грехота, ако им се скара.» Червената светлина на огъня озаряваше хубавите им глави и светналите им от детински интерес лица. Въпреки че той бе на двадесет и три, а тя на осемнадесет години, и двамата имаха толкова нови неща да почувствуват и научат, че нито той, нито тя познаваха трезвите чувства и разочарованията, присъщи на всяка по-зряла възраст.
Те вдигнаха очи едновременно и видяха насреща си господин Хийтклиф. Може би никога не сте забелязали, че те имат еднакви очи, и то очите на Катрин Ърншоу. Младата Катрин й прилича само по широкото чело и доста извитите ноздри, които мимо волята й и придават горделив вид. У Хертън приликата е по-чувствителна. Тя винаги личи, но в този момент бе особено поразителна, защото чувствата му се бяха оживили и приспаните му досега умствени способности бяха заработили. Вероятно тази прилика обезоръжи господин Хийтклиф. Той пристъпи към огнището, обзет от видимо смущение, което бързо се изпари, когато погледна младия човек. Или по-право казано, то се промени, защото все още се долавяше. Той взе книгата от ръката му и погледна отворената страница, после му я върна, без да каже нищо. На Катрин направи знак с ръка да излезе. Другарят й не се забави много след нея; аз също така се канех да си тръгна, но той ми каза да остана.
— Нищо не излезе от цялата работа, нали? — забеляза той, като си помисли за това, което току-що бе видял. — Какъв смешен и жалък край на отчаяните ми усилия! Вземам лостове и кирки да срина двете къщи, от толкова време се приучвам да работя като Херкулес и когато всичко вече е подготвено и напълно в моя власт, виждам, че нямам ни най-малкото желание да съборя даже една керемида от покривите им. Старите ми неприятели не са ме победили. Точно сега е моментът да отмъстя на представителите им. Бих могъл да го сторя, без никой да може да ме спре. Но каква полза? Нямам желание да нанеса удара. Не ми се ще да вдигна ръка. Излиза, че през цялото време съм се мъчел само за да се похваля с благородното си великодушие. Но това съвсем не е така. Никакво удоволствие не би ми доставило да ги унищожа, а ми липсва желанието да руша ей така, за нищо. Нели, настъпва някаква странна промяна; сега още се намирам в сянката й. Всекидневният ми живот е станал толкова безинтересен, че едва се сещам да ям и да пия нещо. Само тези двамата, които напуснаха стаята, изпъкват в съзнанието ми като реални същества. А като ги гледам, изпитвам едва ли не адска болка. За нея не искам да говоря, не искам и да мисля, но искрено бих желал да е невидима. Присъствието й само ме влудява. Към него изпитвам други чувства; но все пак заради това не биха ме сметнали за луд, бих отбягвал да го виждам. А може би ще си помислите, че съм на път да полудея — добави той, като се опита да се усмихне, — ако се опитам да ви опиша хилядите форми на минали възпоминания и представи, които той събужда или съчетава в себе си! Зная, че няма да кажете никому това, което ви разправям. Винаги съм бил толкова затворен в себе си, щото най-сетне търся да намеря някого, с когото да споделя мислите си. Преди пет минути Хертън ми се видя не като обикновено човешко същество, а като олицетворение на младините ми. Почувствувах близостта си с него по толкова различни начини, щото съвсем не бих могъл да се ръководя от разума в държанието си към него. На първо място поразителната му прилика с Катрин го свързваше толкова силно с нея. Но това, което може би смятате, че най-силно е подействувало на въображението ми, в същност е най-маловажното. Защото, какво ли не свързвам с нея, какво ли не ми напомня за нея? Не мога да погледна към каменния под, без да видя лицето й, вдълбано в плочите. Във всеки облак, във всяко дърво, нощем в самия въздух, а денем във всичко, което погледна, винаги чувствувам нейния лик. Най-обикновеното лице, всеки мъж или жена — даже и собствените ми черти — като че ли в присмех отразяват нейните. Целият свят ми се струва като някаква страхотна сбирка от възпоминания, които ми напомнят, че е съществувала и че съм я загубил. И ето че в Хертън аз видях призрака на моята безсмъртна любов, отчаяните ми опити да отстоявам правата си, моето падение, гордост, щастието ми и моята покруса. Може би е лудост да повтарям мислите си пред вас, но това ще ви обясни защо, колкото и да ми тежи самотата, неговото присъствие не облекчава, а напротив, отегчава вечната ми мъка. Това отчасти ме прави безразличен и към отношенията му към неговата братовчедка. Не мога вече да се занимавам с тях.