— Но какво разбирате под думата «промяна», господин Хийтклиф? — казах аз, обезпокоена от държането му, въпреки че нямаше никаква опасност да загуби разсъдъка си или да умре. Според мене, той бе здрав и читав, а що се отнася до разсъдъка му, още от дете обичаше да се отдава на мрачни мисли и странни фантазии. Може би го обземаше лудост само по въпроса за загубения му идол, но във всяко друго отношение умът му бе на място не по-малко от моя.
— Не ще узная, докато самата премяна не настъпи — ми отговори той. — Сега само отчасти я долавям.
— Да не би да се разболявате?
— Не, Нели.
— Тогава може би ви е страх от смъртта? — продължих аз.
— Страх ли? Не! — отговори той. — Нито се плаша, нито предчувствувам, нито се надявам, че мога да умра. Пък и защо? С моето добро здраве, умерен начин на живот и спокойни занимания би могло да се очаква и вероятни наистина ще тъпча още земята, докато черен косъм не остане на главата ми. Но при все това така не може да се продължава. Трябва да се подсещам да дишам, почти да напомням на сърцето си да бие. Сякаш огъвам някаква твърда пружина — като че насила върша и най-дребната работа, която не е продиктувана от една единствена мисъл, като че вниманието ми насила се спира на каквото и да било, живо или мъртво, ако то не е свързано с една обща мисъл. Имам едно едничко желание; и телом, и духом жадувам само за неговото осъществяване. От толкова години безспир съм се стремял към това, щото съм уверен, че ще го постигна, и то скоро; защото то е прояло целия ми живот. Цял съм погълнат в очакване на неговото осъществяване. В моите изповеди не намерих облекчение, но може би те обясняват иначе необяснимите промени на настроенията, в които често изпадам. О, боже, колко дълга е борбата! Как бих желал всичко да се свърши!
Той крачеше из стаята, мърморейки сам на себе си ужасяващи неща. Можех вече да повярвам думите на Джоузеф, че съвестта му е превърнала сърцето му в същински земен ад. Чудех се много какъв ли ще бъде краят. Въпреки че по-рано той рядко бе разкривал мислите си даже с поглед, не се съмнявах, че това е привичното му душевно състояние. Сам той заяви, но никой не би могъл даже и да предположи подобно нещо от обикновеното му държане.
— Когато се срещахте с него, вие не забелязахте нищо, нали, господин Локууд? А по времето, за което говоря, той си бе съвсем същият, само още повече се усамотяваше и може би бе по-мълчалив пред хората.“
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
"В продължение на няколко дена след тази вечер господин Хийтклиф се хранеше отделно, но не искаше открито да отстрани Хертън и Кати. Противно му бе, задето се бе отдал така пълно на чувствата си, и затова предпочиташе сам той да страни от нас. Стигаше му, за да се поддържа, да хапне веднъж в двадесет и четири часа.
Една нощ, когато всички в къщи бяха легнали, чух го, че слезе и излезе през главния вход. Не го чух да се връща и на заранта видях, че още го няма. Беше през април. Времето бе топло и приятно, тревата свежа, както само благодатният дъжд и слънцето могат да я направят, и двете малки ябълки до южната стена бяха целите в цвят. След закуска Катрин настоя да изнеса стол и да седна с работата си под боровете край къщата. С чара си тя подлъга Хертън, който се бе напълно възстановил след злополуката, да разкопае почвата и да й направи една малка градинка. След оплакванията на Джоузеф градинката бе преместена тук. Аз се радвах блажено на пролетния лъх, на красивата нежна синева на небето. Младата господарка бе изтичала до портата да вземе коренчета иглика за бордюра. Тя се върна внезапно с много малко стръкчета в ръка и ни каза, че господин Хийтклиф се завърнал. „Даже ми се обади“ — добави тя с учудено лице.