Докато траеше неразборията, Хиндли и Кати предпочетоха да мълчат, но после и двамата почнаха да тършуват в джобовете на баща си за подаръците, които им бе обещал. Хиндли бе на четиринадесет години, но когато изтегли от балтона нещо, което някога е представлявало цигулка, ала сега бе изпочупено на парчета, той се разрева гласно; а когато Кати разбра, че господарят бе загубил камшика й, улисан в грижи около непознатото момче, тя изля гнева си, като почна да гримасничи и да заплюва малкото глупаво същество, и получи здрава плесница от баща си, та да се държи по-прилично занапред. И двамата решително отказаха да спят в едно легло с него или дори в една и съща стая, а и аз не проявих повече разум и го оставих върху площадката на стълбището с надеждата, че на следващата заран то ще си е отишло. По някаква случайност или може би привлечено от гласа на господин Ърншоу, то пролазило до вратата на неговата стая и господарят го намерил там на излизане. Разпитаха как е отишло там. Накараха ме да призная всичко и ме изгониха от къщата заради тази моя подла и нечовечна постъпка.
Тъй стана въвеждането на Хийтклиф в семейството. Като се завърнах след няколко дена (защото не считах, че са ме изгонили завинаги), научих, че са му дали името Хийтклиф. Тъй се наричаше един техен син, умрял още като дете, и оттогава насам това е неговото лично и фамилно име. Кати и той много се бяха сприятелили, но Хиндли го мразеше, а и аз, право да си кажа, изпитвах същите чувства към него. Двамата с Хиндли го тормозехме и се държахме просто безобразно с него, защото аз не бях достатъчно разумна, за да си дам сметка колко несправедливо постъпвам, а и господарката нито веднъж не каза дори една дума в негова полза, когато виждаше, че го онеправдават.
Той бе едно намусено, търпеливо дете, вероятно свикнало да се държат зле с него. Понасяше ударите на Хиндли, без да мигне или да пророни сълза, а ущипех ли го, само ахваше и поглеждаше с широко отворени очи, сякаш се бе ударило случайно и никой не бе виновен за това. Тая негова търпеливост разяри стария Ърншоу, когато разбра, че синът му измъчва нещастното сираче, както го наричаше той. Старият се привърза някак особено към Хийтклиф, вярваше на всяка негова дума (впрочем той говореше съвсем малко и обикновено казваше истината) и го глезеше далеч повече от Кати, която беше много непослушна и прекалено своенравна за любимка.
И тъй, Хийтклиф внесе раздор в семейството още от самото начало; и при смъртта на госпожа Ърншоу — около две години по-късно — младият господар вече бе свикнал да счита баща си по-скоро като подтисник, отколкото като приятел, и да гледа на Хийтклиф като на натрапник, отнел му любовта и предпочитанията на собствения му баща. Хиндли се тормозеше заради тая неправда и постепенно се озлоби. Известно време споделях същите чувства, но когато децата се разболяха от шарка и аз трябваше да се грижа за тях, а също и да се нагърбя изведнъж с работата на домакиня, отношението ми се промени. Хийтклиф беше опасно болен и в най-тежките часове на болестта си искаше да съм край възглавницата му. Той навярно чувствуваше, че полагам доста грижи за него, но не беше достатъчно умен да разбере, че върша това по задължение. Както и да е, трябва все пак да призная, че никога болногледачка не е бдяла над по-мирно дете от него. Разликата между него и другите две деца ме накара да не бъда толкова пристрастна. Кати и нейният брат страшно ме измъчваха, а той бе кротък като агне, макар че не нежността, а твърдостта на характера му го караше да не ми създава неприятности.
Той оздравя, а лекарят твърдеше, че това се дължало до голяма степен на мене и ме похвали за положените грижи. Похвалите му ме поласкаха и аз станах по-благосклонна към съществото, заради което ги бях получила, а с това Хиндли загуби и последния си съюзник. Но все още не можех да се възхищавам от Хийтклиф и често се чудех какво намира в него господарят, за да превъзнася толкова това намусено момче, което, доколкото си спомням, нито веднъж не отвърна на благоволението му с някаква проява на благодарност. Хийтклиф не се държеше нахално със своя благодетел — той беше просто безчувствен, макар и отлично да знаеше каква власт има над неговото сърце и да съзнаваше, че стига да каже само две думи, всички в къщата щяха да бъдат длъжни да се покорят на желанията му. Веднъж например господин Ърншоу купи два жребеца от околийския панаир и даде единия на едното, а другия на другото момче. Хийтклиф взе по-хубавия, но жребецът скоро почна да куца. Като разбра това, той каза на Хиндли: «Трябва да си разменим конете. Ако не искаш, ще разправя на баща ти за трите побоя, които ми нанесе тази седмица, и ще му покажа ръката си, която е черна до рамото.» Хиндли се изплези и го перна през ухото. «По-добре ще направиш веднага да ми дадеш коня си — упорствуваше Хийтклиф, побягвайки към входа (те бяха в конюшнята). — И да не искаш, пак ще ми го дадеш, а ако кажа за тоя шамар, ще ти го върнат с лихвата.» — «Вън, куче!» — викна Хиндли и го заплаши с един железен топуз от кантара, с който теглеха сено и картофи. «Хайде, хвърли го — отвърна другият, без да мръдне от мястото си, — а пък аз ще кажа как се хвалеше, че ще ме изгониш от къщата, щом той умре, и тогава да видим дали няма да те изпъди веднага.» Хиндли хвърли топуза и го улучи в гърдите, а той падна на земята, но начаса се изправи, задъхан и пребледнял; и ако не бях му попречила, той щеше да отиде право при господаря и да си отмъсти напълно, като остави жалкия си вид да говори вместо него и като загатне кой го бе наредил така. «Тогава вземи коня ми, циганино! — каза младият Ърншоу. — И дано да си счупиш врата с него. Вземай го и върви по дяволите, навлек такъв, и гледан с преструвки да обсебиш цялото състояние на баща ми, а след това му дай да разбере какъв си в същност ти, дяволско изчадие! И вземи коня. Дано да ти пръсне черепа!»