— Не обичам да се занимаваш с тия работи в мое присъствие — повелително заяви младото момиче, без да даде възможност на гостенина си да продума. Тя не бе успяла да възвърне самообладанието си след малката разпра с Хийтклиф.
— Съжалявам, госпожице Катрин — рекох в отговор и усърдно продължих да гледам работата си.
Като мислеше, че Едгар не би могъл да я види, тя грабна кърпата за бърсане, после злобно и продължително ме ущипа по ръката. Казах вече, че не я обичах. Правеше ми удоволствие да накърнявам суетата и себелюбието й от време на време. При това тя ми бе причинила много силна болка. Затова бързо се изправих на крака и изпищях:
— Ах, госпожице, това не беше честно. Нямате право да ме щипете и аз няма да търпя това.
— Не те и докоснах, лъжла такава! — извика тя, а пръстите й просто я сърбяха да ме ущипе повторно и ушите й бяха почервенели от яд. Тя изобщо не можеше да скрива гнева си и лицето й винаги пламваше.
— А какво е това? — възразих аз и за да я оборя, посочих за доказателство едно несъмнено мораво място по ръката ми.
Тя тупна с крак, поколеба се за миг и после, подтиквана неудържимо от злия дух, който се беше загнездил в нея, ме удари по бузата — силен и палещ шамар, който напълни очите ми със сълзи.
— Катрин, мила Катрин! — намеси се Линтон, силно потресен от тая двойна проява на лъжливост и насилие от страна на неговия идол.
— Напусни стаята, Елен! — повтори тя, треперейки от главата до петите.
Малкият Хертън, който вървеше винаги по петите ми и в момента седеше близо до мен на пода, започна на свой ред да плаче, като видя сълзите ми, после измънка недоволството си от «лошата леля Кати», а това навлече гнева й върху неговата нещастна главичка. Тя го сграбчи за раменете и го раздруса тъй силно, че бедното дете просто посиня, а Едгар, съвсем без да мисли, я хвана за ръцете, за да освободи детето. В същия миг, когато едната й ръка се освободи, изпадналия в почуда млад човек получи такъв шамар от нея, че в никакъв случай не можеше да го вземе за шега. Той се отдръпна смаян. Грабнах Хертън и го занесох в кухнята, без да затварям вратата, защото горях от любопитство да видя как ще уредят възникналия спор. Пребледнял и с тръпнещи устни, оскърбеният посетител се запъти към мястото, дето бе оставил шапката си.
«Добре правиш! — казах на себе си. — Вземи поука и си върви! Бъди благодарен, че можа да видиш нещичко от истинския й нрав.»
— Къде отивате? — запита го Катрин, пристъпвайки към вратата.
Той се дръпна встрани и се опита да мине.
— Не трябва да си отивате! — енергично рече тя.
— Трябва да си вървя и ще си отида! — отвърна той тихо.
— Не! — упорствуваше тя и хвана дръжката. — Още не, Едгар Линтон. Седнете. Няма да ме оставите в това настроение. Ще страдам ужасно през цялата нощ, а не искам да страдам заради вас!
— Нима мога да остана, след като ме ударихте? — попита Линтон.
Катрин не продума.
— Накарахте ме да се боя и срамувам от вас — продължи той. — Няма вече да идвам тук.
Очите й започнаха да блестят, а клепачите й затрептяха.
— При това преднамерено казахте една неистина — добави той.
— Не! — извика тя, когато можа да проговори. — Нищо не направих преднамерено. Добре, вървете си, щом искате. Хайде, махайте се! А сега ще се наплача, та да ми призлее от плач.
Тя се строполи на колене до един стол и здравата се разплака. Едгар не се отказа от намерението си и тръгна, но се позабави, като излезе на двора. Реших да го окуража.
— Госпожицата е ужасно своенравна, господине — рекох му аз. — По-лоша е и от разглезено дете. Качете се на коня и си вървете, защото иначе нарочно ще й прилошее, само и само да ни нажали.
Тая мека душа погледна косо през прозореца. Имаше толкова сили да си върви, колкото и някоя котка, когато трябва да остави мишката недоубита или птичката изядена само наполовина. «Ех — помислих си, — този е безвъзвратно загубен! Обречен е и лети към прокобата си!» Точно така беше. Той рязко се извърна, побърза да влезе в къщата и затвори вратата след себе си, а когато и аз влязох след малко, за да им кажа, че Ърншоу се бе върнал съвсем пиян, готов да събори къщата с викове и ругатни (обикновеното му настроение в такова състояние), видях, че разпрата само ги бе сближила още повече; тя бе сломила външните прегради на младежката им боязън, улеснявайки ги да изоставят маската на приятелството и да се обяснят в любов.
Вестта за пристигането на господин Хиндли набързо отпрати Линтон към коня му, а Катрин — в стаята си. Отидох да скрия малкия Хертън, а също и да извадя сачмите и барута от ловната пушка на господаря, с която обичаше да играе, когато изпадаше в това налудничаво състояние, при смъртна опасност за всички, които го предизвикваха или пък привличаха вниманието му. Бях намислила да изпразня пушката, за да не би да направи по-голяма пакост, ако отиде дотам, че да гръмне с нея.“