Нашата госпожица се върна при нас още по-дръзка, по-необуздана и надменна отпреди. Никой не бе чул нищо за Хийтклиф от оная вечер с гръмотевичната буря насам и един ден, когато бях страшно предизвикана от Катрин, имах неблагоразумието да стоваря вината за неговото изчезване върху нея — впрочем напълно основателно, както и тя самата знаеше много добре. Няколко месеца наред след тоя ден тя не поддържаше никакви връзки с мен освен само в качеството ми на обикновена прислужница. И Джоузеф също изпадна в немилост. Той продължаваше да си казва мнението и да я напътствува като малко момиченце, а тя се смяташе за жена, при това за наша господарка, и считаше, че недавнашната й болест й дава правото всички да я зачитат. А и лекарят бе казал да не я предизвикаме — трябвало да вървим по гайдата й. Ако някой от нас посмееше да й противоречи, в нейните очи това бе ни повече, ни по-малко от убийство. Тя се държеше настрана от господин Ърншоу и неговите другари. Подтикван от Кенет, а също и от страх да не би тя да получи пристъп на нервна криза при честите й избухвания, нейният брат й разрешаваше всичко, което тя си наумяваше да поиска, и обикновено отбягваше да я предизвиква. Той беше дори прекалено отстъпчив в задоволяване на капризите й — не от любов, а от гордост. От сърце желаеше тя да прослави семейството чрез сродяването си с Линтоновци. Катрин можеше да ни тъпче като роби, но той нехаеше за това, стига тя да не го закачаше. Едгар Линтон, както са били хиляди преди него и както ще бъдат и други занапред, беше сляпо увлечен и считаше себе си за най-щастливия човек на света в деня, когато я заведе в църквата на Гимъртън три години след смъртта на баща си.
Убедиха ме, и то доста против волята ми, да напусна «Брулени хълмове» и да дойда с нея тук. Малкият Хертън беше почти на пет години и аз тъкмо бях почнала да го уча на четмо. Тъжно се разделихме двамата с него, но сълзите на Катрин имаха по-силно въздействие от нашите. Когато отказах да вървя и Катрин разбра, че молбите й не ме трогват, тя отиде да се оплаква на съпруга си и брат си. Първият ми предложи щедра заплата, а другият ми заповяда да си стягам багажа. Казваше, че не искал жена в къщата, щом вече нямало да има господарка, а що се отнасяло до Хертън, помощник-пасторът щял да се погрижи за него след известно време. И тъй, оставаше ми само едно — да постъпя така, както ми заповядваха. Казах на господаря, че той отпраща всички почтени хора, само и само да стигне малко по-рано до пълна разруха. Целунах Хертън, казах сбогом и оттогава насам той съвсем се отчужди от мен. Странно е да мисли човек така, но никак не се съмнявам, че той напълно е забравил всичко за Елен Дийн, както и това, че някога е бил повече от всичко на света за нея и тя за него.“
В тоя стадий от разказа на моята икономка тя случайно погледна към часовника над камината и остана зачудена, като видя голямата стрелка да показва един и половина. Не даде и дума да става да остане и секунда по-дълго — всъщност и аз самият бях по-скоро склонен тя да продължи разказа си друг път. И сега, когато тя изчезна в покоите си и аз размишлявам вече от един или два часа, ще се реша да си легна, въпреки че не ми се мърда и че чувствувам болки в главата и крайниците.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Прекрасно въведение към отшелническия ми живот! Четири седмици на мъки, мятане в леглото и боледуване! Ах, тия студени ветрове, това мрачно северно небе, непроходимите пътища и мудните провинциални лекари! Колко нарядко виждах хора! А по-лошо и от всичко друго — за мой ужас Кенет намекна въобще да не се надявам да изляза на чист въздух до пролетта!
Господин Хийтклиф току-що ми направи честта да ми се обади. Преди около седем дни ми изпрати чифт яребици — последните за сезона. Мошеник! Той не е съвсем безпричастен в болестта ми и много ми се искаше да му кажа това; но уви, как да обидя един човек, който имаше добрината да седи цял час край леглото ми и да говори на други теми, а не за хапове и сиропи, за мехури и пиявици? В тоя момент ми е доста леко. Не ми стигат силите, за да чета, и все пак имам чувството, че нещо интересно би ми доставило удоволствие. Защо да не извикам госпожа Дийн, за да довърши разказа си? Мога да си припомня главните събития в разказа до мястото, дето бе стигнала тя. Да, спомням си, че героят й бе забягнал и никой не бил чул нищо за него цели три години, а героинята се бе омъжила. Ще позвъня. Тя ще се зарадва да види, че съм добре разположен.
Госпожа Дийн дойде.
— Остават още двайсет минути, господине, докато стане време да вземете лекарството — започна тя.