Открих го близо до кутията с инструменти, където бях намерил тръбата. Беше сграбчил парапета с две ръце и се взираше с копнеж в приближаващия се бряг, където май щяхме да продължим да се гоним.
Промъкнах се зад гърба му и му дадох да разбере. Оказа се поредната хартиена конструкция.
Колко ми се искаше да знам как копелето успява да прави тези неща! Това беше страхотен талант.
Вече бяхме изминали две трети от разстоянието до брега, което означаваше, че ако не го спипам скоро, той може да ни се изплъзне отново. Бруно ми беше обяснил, че няколко дни в една алтернативна вселена са достатъчни, за да разпръснат остатъчната енергия от пътуването през вероятностите… Казано с прости думи, проследяващият диск щеше да се окаже безполезен.
Стоун трябваше да се крие някъде под палубата. От мястото си виждах всичко от яхтата, което се подаваше над ватерлинията, както и рулевата рубка. Бяха пусти. Затова потърсих люка и стълбите към долните каюти. Щом ги намерих, започнах да слизам така, както всеки добър частен детектив неизменно се научава рано или късно — извънредно предпазливо.
В камбуза се натъкнах на друг двойник, когото героично премахнах с помощта на вярната си тръба. Чувствах се като идиот, обаче нямах никакво намерение да подценявам някого от тях — и след това да открия, че това е истинската смъртоносна твар.
Намерих още един хартиен демон в първата от двете спални каюти. Бързо се справих с него. Втората каюта беше празна нито плашилото на Греъм Стоун, нито самият той.
Което означаваше, че остава само банята. Вратата й бе затворена, но не и заключена. Сграбчих дръжката, завъртях я и го видях.
Изведнъж се почувствах объркан. Пред мен стоеше истинският Греъм Стоун заедно с фалшива черупка, която тъкмо се отделяше от него. Изглеждате така, все едно виждах двойно, като двата образа отчасти се застъпваха. Тогава Стоун се озъби и изблъска имитацията си настрани. Тя политна и в същия миг по ръцете му разцъфнаха грозни кафяви мехури от плът, надуха се и се отделиха от кожата, политайки към мен подобно на биологични ракети.
Отстъпих, замахнах с тръбата към приближаващите се… семена, спори или каквото там, по дяволите, бяха. Внезапно краят на импровизираното ми оръжие потъна в облак от гърчещи се бели влакънца. Плесента неумолимо се разпространи надолу по ръката ми и аз изтървах тръбата. Вторият мехур се удари в касата на вратата; цяла колония паяжиноподобна плесен се загърчи около дървото и алуминия, прилепяйки се към твърдите повърхности, разпространявайки се във всички посоки.
— Не мърдай оттам — изкрещях, преструвайки се на много печен.
Ръцете му се протегнаха към мен. Виждах спорите, които се оформяха под кожата му. Тя потъмня и стана кафеникава, започна да се подува и да се отделя от тялото му.
Едно от кълбовидните образувания се пръсна, удряйки се в близката стена, и запрати облак от бели пипалца към тавана и пода. Там, където плесента бе полепнала по стените на каютата, се появиха пукнатини, сякаш влакънцата бяха прояли твърдата материя.
Второто кълбо се удари в ръкава на спортното ми сако, експлодирайки сред пенеща се бяла гмеж. Никога преди (а и след това) не бях събличал сако толкова бързо — дори и в компанията на възхитителна блондинка, която ми гука на ушенцето. За малко да се обеся с него. Когато сакото се свлече на пода, белите влакънца вече подаваха муцунките си от него и бяха настръхнали досущ като косъмчетата по врата ми.
Стоун тръгна да излиза от банята и се насочи по пътеката към каютите. Ръцете му бяха протегнати към мен и аз побягнах презглава.
Преди бях споменал, че с частния детектив е свършено, когато самообладанието го напусне и че отстъпи ли веднъж, това означава край на кариерата му. Е, продължавам да поддържам това твърдение. Не съм пъзльо. Просто проявих здрав разум. Който бие се и бяга, утре пак за бой се стяга. Така че побягнах. Има времена, когато си даваш сметка, че не е много разумно да нападаш танк със спортно пистолетче, защото има да си седиш с твоето пистолетче и да зяпаш четирийсет сантиметровата дупка, която току-що са ти пробили в корема.
Освен това противното копеле Стоун не играеше същата игра като мен. Той просто не знаеше правилата. И най-пропадналият негодник ще ти даде някакъв шанс — ще използва я нож, я буркан със сярна киселина. Но никога нещо толкова коварно. Стоун, изглежда, пет пари не даваше за традициите, а пък уж се правеше на англичанин.
Щом се озовах горе, веднага се насочих към носа на яхтата и се опитах да преценя на око разстоянието до приближаващия се бряг. Струваше ми се не по-малко от шейсетина метра. Това беше една от най-приятните и гостоприемни гледки в живота ми. Близо до мястото, където се бях подпрял, парапетът бе обрасъл с гъбестата смърт, която обвиваше желязото с паяковидните си пипалца, впиваше се в него и алчно го разяждаше. Хрумна ми, че тези пашкули са по-опасни и активни от онези, които бяха причинили смъртта на невръстните гангстери на алеята.