— Не — каза Кол.
— Моля? — попита заместник-министърът.
— Не — повтори Кол. — ФБР не е служба за охрана. И никой агент не работи сам. Никой няма да наблюдава вашия…
После замълча. Представи си го. Преди да продължи, секундарникът обиколи циферблата цели два пъти.
— Ако се заема с това, трябва да имам един партньор вътре и още един външен човек.
— Той няма да се съгласи на още двама агенти — каза заместник-министърът.
— Фарън има опит в такива неща. Знае, че ще имам нужда от поддръжка. Освен това очевидно ми има достатъчно доверие.
— До каква степен достатъчно? — попита заместник-министърът.
— Ще видим.
— Вие си знаете работата — рече прекият началник на Кол. — Според анализа на времето в онзи имейл разполагате само с двайсет и един дни.
— Аз съм представител на органите на реда от федерална институция и съм натоварен да разследвам специфични престъпления — каза Кол. — Единственото доказателство за престъпление тук е нарушението на правото на Фарън Сиърс да не бъде подслушван.
— Правото на Фарън Сиърс на личен живот не е толкова важно, колкото правото му да не бъде убит — възрази заместник-министърът.
— Ще намерим федерални агенти за тази задача — каза началникът на Кол. — Ще ви повишим в инспектор.
— Ще получите каквото искате и когато го искате — прибави заместник-министърът. — Само не допускайте да убият този кучи син.
— Единственото изискване — обади се съветникът му — е да го направите съвсем тихо. Никакво изтичане на информация.
— И така — каза заместник-министърът, — приемате ли?
— Да — каза Кол, — приемам.
— Какво искате?
— Първо, ченгето от вашингтонския отдел „Убийства“, което ми беше партньор в групата за разследване на стари случаи, Ник Шърман. Искам той да е външният ми човек.
— Той не е от Бюрото — каза началникът на Кол. — Не е от федералните институции, нито…
— Но има вашингтонска полицейска значка, а според вашата информация ударът може да бъде извършен точно тук. Той познава убийците. Знае и как работя аз. Освен това… Освен това е по-добър стрелец от мен.
Тримата висши служители се спогледаха. И свиха рамене.
„Ще ми позволят да го направя!“ Кол се изпълни с увереност — увереност, примесена с разбирането, че той ще е изкупителната жертва на тези мъже за всички евентуални провали.
„Нека ме бутат — помисли си той. — Няма да падна толкова лесно.“
— Имате ли предвид нещо друго? — попита заместник-началникът на отдела за криминално разследване на ФБР.
— О, да — отвърна Кол. — Много неща.
4.
Във вашингтонския жилищен комплекс „Дю Боа“ влезе разгневена бременна жена. Издутият й корем стърчеше от оръфаното й синьо яке. Носеше широки черни панталони, имаше правилно оформена брадичка и изящни африкански устни. Кожата й беше с безупречния цвят на шоколад.
В „Дю Боа“ — грозно парче земя, заобиколено с ръждива телена ограда, имаше десетина панелни блока с по петдесет апартамента, наредени като спици около една кръгова улица. По улицата минаваха автомобили. Дори в този адски студен ден уличните банди очакваха клиенти и повече внимаваха за опасни конкуренти, отколкото за ченгета. От колите гърмеше музика.
Жената се намръщи. Издутият й корем и хвърлящите й мълнии очи се насочиха към една от покритите с драсканици със спрей сгради. Пред входа се мотаеха неколцина мъже и наблюдаваха всички, които идваха към тях. Жената спря достатъчно далеч от тях, но така, че да я забележат. Опря юмрук на хълбока си и извика:
— Джеръм! Джеръм Джоунс! Довлечи си задника тука и виж ква си я свършил!
Думите й литнаха в ледения въздух и отекнаха в блоковете. Бандитите погледнаха към нея.
— На теб говоря, Джей Джей! Знаеш ли къв си ти бе? И се наричаш мъж? Ела тука и застани пред мен да видим какво как!
Мъжете пред входа започнаха да се въртят, като че ли изведнъж им бе станало още по-студено.
— Джей Джей! — изкрещя жената. — Джеръм! Измъкни си гадния задник оттам! Няма да си тръгна, докато не дойдеш!
Един от мъжете, които пазеха вратата, се повлече към нея и попита: