„Вече съм разпнат — помисли си той. — Какво са още няколко гвоздея?“
Кол предложи на Сали да я откара.
— Аз ще остана тук, ще спя на походното легло — каза им Ник.
А сега си помисли: „Всеки път, когато не съм съсредоточен върху работата, си спомням, че ми се пие“. Желанието го имаше, но знаеше как да се бори с него. И все пак никога не бе съзнавал до каква степен е организирал живота си около следващата чаша. Изпитваше жажда, да. Болка, да. Но най-вече загуба. Не знаеше какво да прави. Освен да работи. И да не пие.
Разтри пулсиращото си чело: прекалено много кафе, прекалено малко сън, прекалено много пищящи нерви, жадни за стария навик. „Съсредоточи се, трябва да се съсредоточиш.“
Защото Ник имаше тайна. Знаеше, че знае нещо. Но не знаеше какво. Нямаше никакво „какво“, което да каже на Кол.
„Отпусни се, трябва да се отпуснеш, остави го да дойде, остави… Дай го тук навреме!“ Ник затвори очи. Остави го. Заслуша се. Нямаше чаткане на копита. Това щеше да е моментът да пие едно малко, за да се отпусне и…
Той взе дистанционното, включи видеото и напълни очите си със записа на жена, която се разхождаше, смееше се и насочваше колата си към сигурна смърт. „Какво се опитваш да ми кажеш?“
Сали седеше в автомобила на Кол пред жилищния си блок. Всеки дъх я завърташе по-навътре във въртопа на тъмна река.
— Кажи ми, че аз съм прецакала нещата — рече тя, впила поглед в запотеното предно стъкло. — Кажи ми, че не съм никаква професионалистка. Че съм изложила на опасност задачата ни. Че съм рискувала живота на Фарън. Че съм нарушила правилата на Бюрото и законите на улицата. Че съм унищожила кариерата, на която съм се отдала. Че съм предала теб, Ник и всички, и всичко.
— Толкова ли сме силни? — каза Кол.
— Какво искаш да направя? — попита го тя.
— Двамата сме в една и съща кола.
Той поклати глава.
— Не, не е така. Ти поне не си се компрометирала със заподозрян.
— Съжалявам.
— И аз. Но не съжаляваме толкова, нали?
Случаен автомобил ги окъпа във фаровете си и отмина.
— Какво би могло да се случи в най-добрия случай? — попита Сали.
— В момента, докато седим тук, Кърт Ванс би могъл да се сблъска с ченге, което да го гръмне право в сърцето. И някакъв вътрешен човек в щаба на Фарън, когото лично не познаваме, би могъл да направи писмено признание, което да запълни всички неясноти, да се запише на видео, докато го прави, и накрая сам да си пръсне черепа.
— След това ще можем ли да живеем щастливо?
— Естествено. Защо не?
Мълчаха дълго. Накрая Кол каза:
— Ти си най-страхотният ми агент. Имаш всичко необходимо, правиш всичко необходимо. Благодаря ти.
Отговори му самотната сълза, която избяга от миглите й, за да се спусне надолу по бузата й.
— Поспи малко — рече Кол. — Не му позволявай да ни хване, че плачем.
— Сега вече не можем да загубим — промълви тя.
— Права си. Не можем.
Сали отвори вратата… затвори я и притисна чело до рамото на Кол. После слезе от колата. Знаеше, че той следи с поглед самотната й фигура по дългия пуст тротоар.
59.
В четвъртък сутринта убиецът се събуди в едно вашингтонско хотелско легло. На вратата му висеше табелка „Не влизайте“. Дори чистачката да не й обърнеше внимание, нямаше да види нищо подозрително, нищо, което не беше минало през проверката на летището: дрехи, тоалетни принадлежности. Лаптопът и пейджъра му.
Ако ФБР някак си не бе осъзнало съществуването му, В. щеше да е там, за да ги улесни и да потвърди. Блестящи планове. Ванс се засмя. Импровизацията е измерение за актьора. Той щеше да избере кога и къде да демонстрира реалността си.
Каква ли щеше да е втората мисия? Кой друг за В.? В. нямаше да му трябва. Щеше да накара „големите“ да го проумеят.
Той включи местните новини по телевизията: облачно, типичен за сезона студ, температури около нулата цял ден, вероятност за валежи — почти никаква, утре може би съвсем слаби.
Съвършено време за невидимост. Два часа по-късно той застана пред бюрото на охраната в националната централа на „Дъщери на Американската революция“, мраморен замък на половин километър от Белия дом. Носеше старо армейско яке, дънки, скиорска шапка, пейджър на колана. „Но съм невидим.“
Когато влезе, жената зад бюрото и дошлата й на гости нейна колежка се намръщиха.