— Какво обичате? — попита жената.
— Ами искам да разгледам музея.
— Натам — каза тя и проследи с поглед отдалечаването му. После попита високата чернокожа служителка от охраната до нея: — Значи от утре за постоянно си тук долу?
„Забий поглед в портрета на тази увита в шалове жена. Наблюдавай отраженията в стъклото. Увери се, че онази на бюрото не е грабнала телефона.“
— Няма начин. През повечето време съм в Грийнбелт, НАСА. Внимавам никой да не излезе оттам с ракета.
„Приближи се до следващата картина, провери какво правят, преди да продължиш.“
— Мразя тези специални работи — каза високата жена.
— Вярно бе. Трябва да носите карти за самоличност със специални снимки и така нататък. Ще идват ли и други от вашите?
— Не. Утре сутрин ще сме само двете с теб.
— Ами. От утре излизам в отпуск по майчинство.
— И се махаш оттук? Щастливка! Кога ще раждаш? Първо дете ли ти е?
От един от офисите излезе жена — четеше някакви документи през бифокалните си очила. Двете униформени служителки на вратата продължаваха да си говорят за бебета. Очилатата вдигна поглед…
„Обърни се да прочетеш надписа на онази витрина.“
Униформената бъдеща майка каза на колежката си:
— Тръгни по онзи коридор да събереш всички боклуци, които ще ти трябват за утре. Намери някого в канцеларията да ти направи карта със снимка. Долу е истинска лудница. Непрекъснато се обаждат да се записват — трябва да направим за всички табелки с имена.
„Идеята е била твоя, нали, Далтън?“
Към оперната зала на ДАР сочеше стрелка: „Конститюшън хол“. Ванс тръгна по коридора, после застана в една ниша и загледа полицаите, които надзираваха монтирането на детектори за метал и бюра за охраната. Намери метла и мигновено се превърна във вътрешен човек, остана невидим, докато не излезе през страничната врата на сцената.
„Конститюшън хол“ представляваше огромен полукръг с редове от сини кресла, златни звезди и покрит с драскотини махагон. Бели колони фланкираха сцената, хора от персонала монтираха стоманени плоскости от вътрешната страна на катедрата. Един от полицаите водеше немска овчарка покрай всеки от безбройните редове: куче, надушващо бомби.
Огън блесна в очите на Ванс и видението се върна в паметта му.
Кучето зави към сцената. Кърт размаха метлата по голия дъсчен под и излезе в някакъв коридор, пълен с огромни сандъци с оборудване, осветителна и усилвателна техника, пултове за управление на завесите. Отвори една тежка врата: влажна стая с пещта за парното. Не биваше да влиза. Стълбището го отведе по обратния път. Бременната жена от охраната седеше на мястото си сама. Когато мина покрай бюрото й, той видя собствения си предишен компютърен образ, залепен до червения й телефон.
„Но сега съм невидим.“
Навън бе студено, сиво. Духаше вятър. Пред всички стълбчета на паркинга имаше коли. Ванс тръгна по тротоара с някакъв човечец, който буташе пазарска количка, пълна с пакети.
„Импровизацията е измерение за актьора.“
60.
Петък сутринта, 07:09 ч. Кол стоеше в кухнята и си правеше нескафе. Млякото в хладилника отдавна се беше вкиснало. „Това не е нормален живот“ — помисли си той. Някой почука на вратата.
Кол си бе сложил синя риза и панталони, но не беше обул нито чорапи, нито обувки. Косата му още бе мокра от душа. „Беретата“ му беше в спалнята.
— Кой е? — попита той, застанал далеч от вратата.
— Далтън! Аз съм! — отвърна му приглушен женски глас.
„Сали?“ Той отвори, без да сваля веригата — стоеше встрани от вратата. В коридора бе Лорън. Трепереше в тънкия си шлифер. Носеше гигантска черна чанта, провесена на рамо.
— Изобщо не съм идвала — рече тя, когато Кол я пусна вътре.
— Какво искаш да кажеш?
— Твоите хора, които ме следят, си мислят, че още съм там. Дадох двайсет долара на възрастната госпожа от отсрещния апартамент да ме пусне да избягам през нейната пожарна стълба и да се върна по същия път. Чувствам се като някой от твоите тайни агенти.
— Защо?
— За да съм с теб. Никой не знае, че съм тук. Взех такси до съседната пресечка, влязох в блока с трите чистачки. С вдигната яка, с разрошена ко… Хората ти отпред не те ли предупредиха?
— Не.
— Не се ли радваш, че дойдох? Не искаш ли да съм тук?
Страните и устата й бяха студени. Той я целуна.
— Трябва да…
— Шт. — Тя разтърси коса и погали току-що обръснатата му буза. — Петък е. Рано сутринта. В момента не можеш да направиш нищо за Фарън. Освен да сложиш белезници на заподозрян, който е застанал точно пред теб.