— Иска ми се… Слушай, днес той все пак ще изнесе онази реч.
— Фарън се интересува единствено от гласовете вътре в себе си.
— Понякога си мисля, че е луд.
— Аз съм лудата. Ти ме подлудяваш. Караш ме да забравям за всичко. — Тя се опита да го целуне.
— Фарън…
— Говори пред Националния съюз на чернокожите жени в десет. Там може да не е в безопасност, но нито една от тях не се готви да го убие.
— Сали го пази — напомни по-скоро на себе си, отколкото на нея той.
— Обзалагам се. — Лорън прокара пръст по бръчката на челото му.
Той преглътна.
— Има и ченгета. Мои агенти. Хора на Ууд, охраната на ДАР.
— Един пистолет повече не би променил нищо. — Тя прокара пръст по страната му, после по гърдите му. — Ти дори не носиш оръжие.
— В спалнята е.
— Аха!
— Не можем. Трябва да тръгвам.
— Къде? — попита тя. — Да изпълниш заповедите на шефовете си или дълга си? Къде другаде е по-хубаво от тук и сега?
— Отговарям за…
— За себе си — прекъсна го Лорън. — По дяволите Фарън. Пратил си да го пази цяла армия, но за теб не се грижи никой. Какво повече можеш да направиш в момента лично ти, за да попречиш на някого да го убие? Освен това — тя развърза колана на шлифера си, — ако се страхуваше да умре, той нямаше да е там, където е.
Шлиферът се изхлузи от раменете й. Беше гола.
— Винаги съм искала да го направя — каза Лорън и изу ниските си обувки. — Но навън е толкова студено.
Боса, тя тръгна към спалнята му.
— Не отивай — каза Лорън. Лежаха в леглото му, скрили голотата си с чаршаф. Сива светлина изпълваше прозореца. — Можем да останем тук вечно. Можем да си сложим тъмните очила и никой няма да може да ни види, и всичко ще е наред. Хайде просто да останем тук.
Радиочасовникът му показваше 08:27. Будилникът, който бе настроил предишната вечер, включи радиото. „Гепи лапа“ на Дейв Брубе изпълни стаята, но двамата в леглото не обърнаха внимание.
— Не — отвърна той. — Трябва да вървя.
— Наистина ли мислеше онова, което не каза — попита тя.
Кол я погледна в очите.
— Да.
— И аз го мислех, когато не ти го казах — промълви Лорън.
Те силно се целунаха.
— Не отивай — каза тя. — Не ме оставяй.
— Ако не направя каквото трябва, не съм достатъчно добър за теб. Или за себе си.
— Тогава ми обещай, че ще стоиш настрани от Фарън. Не искаш да избягаш с мен и с моите един милион долара. Добре. Преследвай своя убиец. Но стой настрани от Фарън.
— Защо?
— Защото убиецът може да не улучи целта си и не искам да си наблизо.
— Той може и да не улучи, но аз няма да пропусна.
Очите й се впиха в него.
— Обещай ми, че няма да пропуснеш. Че ще стреляш първи и няма да пропуснеш.
— Лорън…
— Само така ще те пусна да тръгнеш.
— Ще си свърша работата.
— По дяволите твоята работа! Убий го и се върни при мен жив!
— Аз не съм… Убивал съм само веднъж и не…
— И той може да те убие само веднъж.
— Сега не мога да умра — отвърна Кол.
— Ще ме закараш ли до щаба ни?
— Това е на Капитолия. Аз отивам в „Конститюшън хол“.
— Няма да ти отнеме много време. Ако ме закараш, обещавам, че няма да карам хората ти пак да ме гледат на кръв.
Кол се усмихна.
— Възпрепятстването на федерален служител по време на изпълнение на служебните му задължения е тежко престъпление.
Тя също се усмихна.
— Твоето изпълнение беше превъзходно.
Ник чуваше чаткането на копитата. Стремително препускане, конски гръб между краката му, облечена в къса рокля и на обувки с платформи, Шери пищи, тича към колата си, куршум прелита като вятър покрай нея, пламнали очи…
— Господине?
— А? — Ник отвори очи.
Над него стоеше един от агентите.
Премигване. „Аз съм в съвещателната стая. Виелица изпълва телевизионния екран.“
— Заспал сте — каза агентът, изключи телевизора и вдигна щорите на прозореца. Отвън нахлу сив ден.
— Колко… — Ник се размърда на дивана. — Колко е часът?
— Девет и трийсет и една — отвърна агентът. — Искате ли кафе?