— Никога — промълви Фарън. После се усмихна. — Тя ми каза, че съдбата й била да се бори с дяволите, за да мога аз да помагам на ангелите. Че нямало средна земя, на която да можем да живеем заедно. Разбираш ли, едно момиче може да спре да ходи на черква, но носи църквата в себе си.
Фарън отиде до леглото, където със зейнала паст чакаше стар очукан куфар, и без да се обръща, каза:
— Иска да работи в следващата ти група.
— Бюрото ще й даде каквото може.
— Ами ти? — попита Фарън.
— Всеки, който й застане на пътя, ще трябва да се разправя с мен — отвърна Кол от прага.
— Тя няма нужда и от двама ни.
— Прав си, няма.
— Но ние с теб имаме недовършена работа.
— Нямам представа за какво говориш.
Слънцето изпълваше стаята с топлина.
— За Лорън — рече Фарън.
Кол не отвърна нищо.
— Онова, което се случи между нас с Лорън, причини ужас и страдания.
— Искаш да ти кажа, че вината не е била твоя ли? — попита Кол. — Добре. Не беше. Тя сама бе решила да направи всичко това.
— Не — възрази Фарън. — Грешиш. Аз проявих лекомислие.
Той затвори куфара.
— Лорън направи ужасен, злощастен избор — продължи Фарън. — А удобните правех аз. Обичах я колкото можех, но знаех, че за нея това не е достатъчно. Трябваше да я накарам да си тръгне в момента, в който го разбрах. Но беше по-лесно да остана с нея, пък и това ми помагаше. Позволих й да се надява на нещо, което знаех, че никога няма да стане. И онова, което отнех от мечтите й, ги превърна в нейни кошмари.
— Може и да си гений — рече Кол, — но си просто човек.
— Не съм гений. Просто не мога да не гледам — тихо каза Фарън. После прибави: — Тя наистина те обичаше. И заслужаваше да бъде обичана. Съжалявам.
Кол кимна.
— Животът струва толкова, колкото платиш. — Фарън взе куфара от леглото, пристъпи към Кол и стисна ръката му. — Благодаря ти. Ти си истински и добър човек.
Носеше дънкова риза върху морскосиня фланелка и избелели черни дънки, пуснати над ботушите.
— Ще ме изпратиш ли? — попита Фарън.
— Къде отиваш? — попита Кол, докато слизаха по стълбището.
Фарън го отведе до оперативната зала, докосна жълтата лента, пусна я. Не отговори на звънящите телефони. В гардероба, който бе отворила Сали, имаше лаптоп. Фарън го прибра в багажа си и поведе Кол към първия етаж.
— Не можеш просто да напуснеш политическо движение, което си създал!
— Най-важно е Движението — отвърна Фарън. — След като аз се превърнах в най-важното, след като трябваше да ми го изясни един убиец, разбрах, че ако в центъра застане личност, всичко ще се съсредоточи върху нея. Тогава политическите убийци са също толкова логични, колкото и изборите, тогава всичко, което сме създали, ще се превърне в нещо, което вече е съществувало.
— И изоставяш всичко, в което си убедил да повярват други хора?
— Тъкмо обратното. Просто е. Светът, в който живеем, може да се промени само ако променим начина, по който живеем в него.
— О, божичко! Ще ни липсват блестящите ти афоризми…
Фарън вдигна лаптопа.
— Ако погледнеш, ще ме откриеш тук. Само че няма да съм аз, ще бъде само чистият израз на…
— Идеите от Интернет не могат да хранят бебетата, гладуващи в Харлем.
— Не. Но навярно могат да помогнат за промяната на милиони умове, които позволяват тези бебета да гладуват. — Той поведе Кол към приемната. На масата чакаше пакет, завит в кафява хартия.
— С всичките си милиарди дола…
— Вече ги нямам. — Фарън отвори пакета. — Оставих си достатъчно да не гладувам, но повечето от тях отидоха за компаниите, които са собственост на служителите си, и за чикагския проект, за фондации и стипендии.
— Кога?
— Натиснах копчето преди около час. — Той кимна към един от звънящите телефони. — На Уолстрийт, изглежда, вече са разбрали.
От пакета Фарън извади старо черно кожено яке и го облече. Стигаше почти до коленете му.
— Понапълнял съм. Добре че тогава го купих достатъчно голямо, за да мога да крия отдолу пистолетите си.
— Къде ще отидеш? — попита Далтън.
— Навън. — Фарън се усмихна.
Стоманеният портал издрънча зад тях. Като портал на затвор. Излязоха на тротоара.
— Какво да ти кажа сега? — попита Кол.
Фарън Сиърс му отправи широка усмивка.
— Ами „Довиждане“. — И тръгна.