— Господин Сиърс ни очаква.
— И аз така чух. — Той им махна да влизат с огромната си лапа.
— Правиш страхотно впечатление — рече Кол.
— Това ми е работата, приятел. Хайде сега нагоре по стълбите.
Гигантът закрачи зад тях и тримата се озоваха сред какофония от телефони, бодри гласове, телевизионни новини и радиодискусии. На дългите стени на коридора бяха опънати три надписа:
ДАННИТЕ НЕ СА ИСТИНАТА
ИНФОРМАЦИЯТА НЕ ОЗНАЧАВА ПОЗНАНИЕ
СЕГА Е МОМЕНТЪТ
— Къде можем да си оставим палтата? — попита Кол.
— Мислите, че ще останете дълго ли? — отвърна присмехулно гигантът.
От двете страни по коридора към залата имаше кабинети. От една от стаите долиташе аромат на кафе.
— Преди колко време си напуснал Ню Орлиънс? — попита Сали.
— Имаш добър слух, момиче. И хубави крака.
— Те са ми, за да ходя. Където си искам — твърдо отвърна тя.
— Е, вече стигна. — Гигантът отвори двойната врата на заседателната зала. На масата вътре седяха двама мъже.
„Отговарят на лицата от снимките в секретното досие“ — помисли си Кол.
Първото лице принадлежеше на бял мъж, четирийсетинагодишен, без вратовръзка и сако, по дънки и официална риза: Джеф Ууд.
Вестникарските материали за „Движението“ на Фарън Сиърс се майтапеха с безразличието на Ууд към облеклото. Когато популярността на Сиърс бе пораснала дотолкова, че да не могат да се отнасят към него с пренебрежение, в пресата започнаха да отбелязват, че Ууд е ветеран от Виетнам — факт, съобщаван с намек, но без никакви обяснения. Някаква учена глава го нарече „боен ръководител“ на движението. Когато Кол и Сали влязоха в залата, той вдигна телефонната слушалка.
Сали си спомни компютърната разпечатка на досието му: „Арестуван и осъден в Чикаго през 1971 г. за хулиганство“. По време на демонстрация срещу Виетнамската война на антивоенна група от виетнамски ветерани. Ууд бе еволюирал от войник в радетел за мир. „Арестуван в Калифорния през 1976 г. за притежаване на наркотик (марихуана).“ Процес, сто долара глоба. Не беше пуритан.
— Тук са — каза Ууд по телефона и го затвори.
Другият мъж с усмивка се изправи и тръгна към Кол и Сали.
— Радвам се да се запозная с вас!
„Джон Лейбовиц“ — помисли си Кол, докато стискаше ръката му. Венец къдрави кичури около плешиво кубе. Бивш конгресмен, издигнал се на власт заедно с Джими Картър и слязъл от власт с идването на Роналд Рейгън. Една могъща юридическа фирма бе наела Лейбовиц в деня, след като се провали на изборите. По време на управлението на Рейгън и Буш той се бе разхождал по залите на Конгреса и бе служил на всеки, който можеше да си позволи да му плати. Лейбовиц бе прозорлив и беше един от първите, събрали средства за предизборната кампания на Бил Клинтън, но неговите „юридически услуги“ за другите му клиенти бяха опетнили репутацията му прекалено много, за да получи назначение от президента, и половин година след встъпването на Клинтън в длъжност Лейбовиц беше станал адвокат на Фарън Сиърс.
„Не е арестуван“ — помисли си Сали, докато стискаше ръката му. Един от клиентите му обаче беше разпитван от агенти, разследващи оръжейни сделки в скандала „Иранконтри“. А друг беше разследван за рекет.
Лейбовиц кимна на гиганта, който стоеше пред затворената двойна врата.
— Предполагам, че Монаха — всъщност той се казва Артър — не ви се е представил.
— Бодро Монаха. — Кол се усмихна, сякаш го бе познал още на стълбите. — Знам го. Защитник в „Питсбърг Стийлърс“. Не играеш в професионалната лига от десетина години. Какво правиш оттогава?
— Гледам си работата.
Лейбовиц посочи към масата.
— Монаха е дясната ръка на Фарън. Занимава се с организационните въпроси.
„А така също командва група здравеняци, които информаторът на БАТО е посочил като клиенти, опитващи се да купят автоматично оръжие“ — помисли си Кол.
— Обаче се чудим — с равен, безизразен глас каза Джеф Ууд, — какви сте, какво правите и защо сте тук.
— Къде е господин Сиърс? — попита Кол.
— Тук някъде — хладно каза Ууд.
— Когато ни съобщи за вас… — почна адвокатът.
Двойната врата шумно се отвори. За миг единственото, което се видя на прага, беше грамадното тяло на Монаха, после иззад бившия спортист се показа жена, приближи се до масата и каза:
— Аха, значи вие сте новото оръжие на Фарън.
„Лорън Кавана“ — помисли си Далтън. Кестенявата й коса се спускаше на къдри по раменете, меки линии очертаваха големите й кафяви очи. Кожата й беше с цвят на слонова кост и очевидно се нуждаеше от повече слънце. Докато сядаше, се разнесе електрическо пропукване на найлонови чорапи.