— Не.
Ник въздъхна и поведе Кол през дълбокия до прасците сняг към боровете.
— Навярно оттогава е имало бури.
— И какво от това? — попита Кол, като се мъчеше да не изостава.
Стигнаха до гората. Във високите дървета агентът виждаше предимно коледни елхи. Фактът, че не знаеше истинските им имена, го караше да се чувства невежа.
— Как мислиш, какво има там, че свраките са толкова възбудени? — рече Ник.
Десетина метра навътре в гората го откриха. Птиците добре бяха поработили. Всеки път, щом снегът беше покривал съкровището им, те го бяха разчиствали с криле, за да вземат своето. Лицето на трупа бе оголено до черепа.
— Ето какво са искали да кажат в онова съобщение с думите „не оставяй никакви следи“ — отбеляза Ник.
Зад тях се разнесоха стъпки, но те не откъснаха поглед от трупа.
— Леле божичко! — промълви патрулният полицай, който бе шофирал.
Ник вдигна ръка, за да даде знак на другите да не се приближават. Свраките закрякаха и литнаха. Вечни оптимисти, те щяха да кръжат във въздуха, докато се смрачи. Детективът отчупи един боров клон и разчисти снега от черното кожено яке на трупа.
— Ръцете изглеждат замръзнали в леда — каза той. — Когато са го захвърлили тук, кожата му е била достатъчно топла, за да стопи снега, после са се заледили. И ледът ги е предпазил от птиците.
Другият патрулен полицай и старшият агент от ФБР се присъединиха към тях. Полицаят повърна между два бора. Партньорът му беше по-практичен.
— На кого се пада случаят?
— Откри го ФБР — отвърна Кол. — Наш е.
— Убийството си е местна работа — продължи патрулният полицай. — Освен ако не е на територията на чичо Сам — или пък нещо специално.
— Наш е — повтори инспекторът.
— По дяволите — рече полицаят, — шерифът няма да се ядоса, че му го взимате. Ако се окаже, че не е просто някой кретен, умрял от естествена смърт, това ще е второто убийство в района му за по-малко от две седмици.
Ченгето от Изток го прониза с поглед.
9.
Меката светлина на настолните лампи огряваше хотелската стая в Айдахо. Далтън Кол затвори слушалката и каза на Ник Шърман:
— Самолетът на нашия съдебномедицински екип току-що е кацнал. Аутопсията ще бъде извършена до утре сутринта.
Бяха оставили трупа от планината в моргата.
— Струва ми се, че не трябва да изравяме другия — рече Ник.
— Не — съгласи се Кол. — Не може да ни каже нищо повече.
Смъртта и животът на другата жертва бяха документирани в полицейските доклади, а снимките от местопрестъплението бяха натрупани върху леглото на Кол: „Брайън Лъстър; трийсет и девет годишен; завършил живота си в деня, в който агентите от БАТО бяха засекли имейла. Причина за смъртта: куршуми, получени в западнал мотел. Две присъди, и двата пъти излежани“.
— Роден и израснал в Калифорния — каза Ник. — Защо е дошъл да умре в Айдахо?
Кол погледна часовника си.
— Наредих да проверят. Проблемът е, че трябваше да заповядам да внимават с известните му приятели. Ако действаме грубо и ги стреснем…
— Можем да подплашим онзи, който иска да убие Фарън, преди да успеем да го открием — довърши вместо него Ник. — Това означава, че до утре няма да разберем много.
— Имаме резервации за сутрешния полет до Вашингтон.
— Шерифът и репортерите твърдят, че Лъстър не е тукашен. А господин Хикс в гората? Не липсва никой, никой от района не отговаря на описанието му.
— Защо тук? — попита Кол. — На такова огромно разстояние от Фарън Сиърс?
— Сигурен ли си, че Лъстър е свързан със скелета в гората?
Седнал на хотелското легло, Кол се намръщи към вашингтонското ченге. Огледалото, което висеше зад гърба на Ник, отрази отговора му.
— Да — каза Ник, — и аз. Две убийства в деня на имейла, в един и същ район — това е прекалено съвпадение.
— Изобщо не съм сигурен — отвърна Кол.
— Няма време да сме сигурни.
— Трябва да мислим по-бързо от часовника, по-бързо от…
— Ние сме на лов, Далтън. Нямаме време просто да мислим.
— Какво смяташ за партньорката ни? — попита Кол.
— Че е умна — отвърна Ник. — Ами шефовете ни? Вярваш ли им?
Кол сви рамене.
— Правилата са известни на всички ни.
— Ами Фарън Сиърс?
— Ако бях сигурен, че разбирам какъв е… — Агентът поклати глава. — Не знам какво да ти кажа за Фарън.