Ник заби поглед в него.
— Нали знаеш, независимо дали е невинна жертва, или е инсценирал всичко това като някаква странна политическа игра, ние трябва да го прекараме.
Кол премигна.
— Двамата с партньорката ни сте вътре в системата му — продължи Ник. — Ти го шпионираш, за да откриеш онзи, който го предава. Някъде и по някакъв начин ще трябва да преминеш границата, която Фарън не би искал да преминеш. Ще трябва да го прекараш.
— Да — съгласи се Кол. — Но ще се опитам да го направя внимателно.
10.
Убиецът лежеше гол на леглото си. Никаква светлина не огряваше тази стая. Нощта и денят нямаха значение. Той беше тук. Сега. И предстоящото идваше после. „Преди“ означаваше всички години на очакване. Години на незадоволеност. Преди осъзнаването на необходимостта да получи признание. Властта идва от присъствието: „Аз ще съм навсякъде“.
Спомняше си всичко това като великолепен филм. Филм, който се въртеше в главата му и образите се прожектираха във вечността с всяко махване на ръката му, с всяко премигване на очите му.
Разбира се, той бе звездата. Режисьорът. Актьорът.
Онзи Крис съвършено изигра ролята на Вестителя.
Добре че го оставих да живее достатъчно дълго — помисли си убиецът. — Крис Харви, несръчното момче. Познах го в мига, в който излезе от чуждестранната си кола пред къщата ми, треперещ в лъскавото си черно яке.
— Влез — казах му аз.
Наблюдавах отраженията ни в мъртвото зелено око на телевизора в дневната. Аз седях на дивана, Крис се въртеше във фотьойла. Разказваше ми каквото знаеше. Разказваше ми каквото знаело неговото приятелче. И спомена, че приятелчето му знаело къде е в момента той.
— Хайде — каза Крис. — Ти си тъкмо за тази работа. Направо си създаден за нея.
После дойде срещата.
Второ действие. Два часа през нощта една сряда преди много седмици. Кафенето извън града, на петдесетина километра от дома ми. Денонощно заведение. Лоша храна, лошо обслужване.
Пристигнах три часа по-рано. Скрих колата. Камуфлажни дрехи, ръкавици, черна маска на главата. Бинокъл. Влязох в гората. В нощта нямаше никой друг.
С бинокъла наблюдавах през прозорците.
Вътре беше сервитьорката, облечена в сив блузон и дънки. Боядисаната й руса коса бе вдигната във висока прическа. На бара нямаше никой друг. Тя седеше и гледаше телевизия.
Вътре беше и готвачът. Бяла тениска, мърлява престилка. Плешив.
Жълти сепарета, всичките празни.
В зимната гора бе студено и тъмно. Движеше се само вятърът.
В два без двайсет тойотата отби от магистралата — зад нея не се виждаха други фарове. Крис носеше лъскаво черно яке. В колата имаше още един: Непознатия. Яке и панталони, съвсем не на място тук. Влязоха в кафенето. Седнаха в най-отдалеченото сепаре. Сервитьорката им донесе кафе. И се върна на столчето си.
Чакам. Наблюдавам. Няма никакви изненади. Сливам се със сенките. Прокрадвам се покрай червения автомобил — на задната седалка няма никого. Свалям маската. Отварям вратата на кафенето. Камбанката иззвънява.
Целият горях, докато се приближавах към сепарето. Седнах до Крис, притиснах го до стената. Можех да усетя всяко негово движение. Не ми убягваше нито едно помръдване на Непознатия. Поръчания по пощата часовник на китката ми не вибрираше от микрофонно предаване или записване.
Магнити в очите на Непознатия.
— А, ето те! — възкликна Крис. — Моят човек, тъкмо навреме.
— Благодаря, че дойде — рече Непознатия. — Нужно е да поговорим.
И аз казах:
— Само слабите се нуждаят.
— Добре — отвърна той. — Ти не си някой обикновен, алчен изпълнител. Надявах се, но не бях сигурен: за теб въпросът не е в парите. Защо тогава си тук?
И даде верния отговор, преди да успея да му предложа някоя умела лъжа.
— Ще ти кажа защо. Трябвало е да разбереш дали Крис представлява опасност за теб. Дали неговото приятелче знае каквото знае и той — а то знае. Това е нашата застрахователна стратегия.
— Виж, Брайън — обади се Крис. — Ако…
— Остави всичко това — каза ми Непознатия. — Аз съм тук с твоя шанс да се издигнеш над всичко. Ако смяташ, че не си в състояние да се справиш с това, което имам за теб, ако не си… достатъчно способен, онова, което знаем за миналото ти, няма никакво значение. Ще те оставим на мира.
— Какви ги дрънкаш? — рече Крис.