— Да.
— Харесва ми.
— Вижте — рече тя, — кажете на хората си, че двамата с Далтън винаги трябва да знаем къде сте и да ни се осигурява достъп до вас.
Фарън сви рамене и се усмихна. После кимна.
— Тази нощ би трябвало да сте в безопасност. Прибирам се вкъщи.
— Лека нощ — каза той. — Не се страхувайте.
12.
Сън…
Някаква част от Ник Шърман знаеше, че това е сън, сънят, че е в хотелска стая в Айдахо и че това е просто… тичане. Студ, ужасен студ. Сняг. Дървета. Дерета. Скали. Пулсиране: крака, сърце. Дишане, не може… По-бързо, тичай по-бързо… Утъпкан сняг. Пред него се появи пътека. Побързай! Тичай! В сивото небе се носеха врани. Грак — никакъв звук. Глад. Залитане, падане, ставане и отново тичане. Червени петна по бели склонове. Звук… тичане… зад мен, отзад… тичай! Слушай! Тропот на копита.
Буден, изведнъж се оказа буден. В легло. Легнал по гръб. Стаята беше тъмна, чаршафите под одеялата бяха влажни.
„Успокой се. Това бе просто сън. Просто сънят.“ Сърцето му постепенно забави ритъма си.
Ник включи лампата. Оръжието му лежеше върху нощното шкафче, автоматичен пистолет 45-ти калибър, не 9-милиметровия „Глок“, който даваше управлението. „Глок“-ът побираше в пълнителя си много повече патрони, но му липсваше неудържимата мощ на оръжие, предназначено да помага на американските войници да оцеляват в саблените атаки на религиозните фанатици от племената моро1.
„Изстрел със страшна сила — помисли си Ник. — Защо да поверяваш живота си на нещо по-слабо? Какво може да спре един сън?“
Бутилката скоч и чашата бяха в чекмеджето. Точно където ги бе оставил. Купи уискито, когато отиде да вземе докладите от шерифа. Сега кехлибарената течност беше само четири пръста над дъното.
„Все същият проклет сън.“
Той затвори очи. Представи си подрънкването на бутилката в стъклото, когато отваря чекмеджето. Представи си, че тича в тъмночервен сняг. До разсъмване оставаше още време. Само да изтраеше дотогава — после работата щеше да го погълне. Щеше да е наред. „Няма нужда да го правиш. Няма нужда да отваряш чекмеджето с бутилката. Не го прави… Защо, по дяволите? Няма да ти навреди, щом знаеш, че нямаш нужда от… Точно така. Нямаш нужда. Нямаш нужда.“
Той сви юмруци и стисна подгизналия от пот чаршаф със сила, която можеше да убива.
13.
Кол за пореден път напълни чашата си с кафе от каната, после седна на леглото, за да се обуе. Светът зад прозореца на хотелската стая изсветляваше от черен в сивкав. Измамна зора смекчаваше жълтия блясък на лампите. Той се огледа: „Не е като апартамента ми във Вашингтон“.
После замръзна: „Не, тъкмо тази хотелска стая бих могъл да нарека свой дом“.
Кол живееше под наем в апартамент с една спалня във висок жилищен блок, който попадаше точно извън границите на Вашингтон, в Мериленд. Инспекторът поклати глава. „Защо живея в апартамент, който чувствам като хотелска стая?“
„Завържи си връзките“ — каза си той.
Клетъчният му телефон иззвъня.
— Ало.
— Трудно е да ви открият за човек, който твърди, че щял да е постоянно тук — каза женски глас.
„Лорън Кавана. Обажда се от Вашингтон, на адски голямо разстояние оттук.“
— Не очаквах да ме потърсите — отвърна той.
— В службата ви ми казаха, че ви няма. Настоях и ми дадоха този номер.
— Естествено — каза Кол. Жената се бе свързала с централата и й бяха отговорили с фалшивото име на рекламната фирма.
Дз-з-зън! Телефонът в хотелската стая иззвъня.
— Какво е това? — попита Лорън.
— Не се безпокойте — отвърна Кол. Апаратът до леглото иззвъня пак. — Просто друг телефон.
— Къде сте?
Той хвърли поглед към студените пържени яйца върху таблата, донесена му от обслужването по стаите. Върху леглото бяха пръснати снимки от местопрестъплението — снимки на човека, убит в телефонната кабина.
— В чуждо жилище — отвърна Кол.
— Е — каза Лорън, — тя е късметлийка. Кога ще наминете насам?
— Не съм сигурен, че ще успея днес.
— Хм.
— Има ли някакъв проблем? — Хотелският телефон замлъкна.
— Отсъствието ви ме кара да се чудя — каза тя. — Да се чудя какво правите — за нас. И дали си струва.
— Госпожица Пикет е там, нали?
— О, да. Цъфна първа сутринта, при това съвсем свежа. А снощи си тръгна последна. Явно знае как да се справя с времето.