— Имаме да правим много проучвания — отвърна Кол.
— Аха. Проучвания. Предпочитате да стоите отзад, да наблюдавате и да не пипате нещата със собствените си ръце.
— Върша си работата — каза той. — Защо ме търсите?
— Забелязах, че през последните два дни ви няма.
— Липсвам ли ви?
— Не още. Но трябва да знаете нещо.
— Защо не го кажете на Сали? Можете да работите с всеки от двама ни.
— Вие сте главният. А аз искам да работя на това равнище. — Тя му съобщи информацията, която смяташе, че трябва да знае, и без да се сбогува, затвори телефона.
Кол се прехвърли на хотелския телефон и се свърза с Ник Шърман.
— Защо не вдигна слушалката, когато те търсих? — измърмори вашингтонското ченге.
— Бях зает — отвърна Кол. — Гласът ти звучи ужасно. Проблеми с коляното ли?
— Нищо съществено — рече Ник. — Идентифицирахме трупа с прерязаното гърло от гората: Кристофър Дж. Харви.
— Багажът ти събран ли е?
— Винаги. Защо?
— Трябва да сменим резервациите за полета — отвърна Кол.
14.
Военният парк в Нюарк е затревен триъгълник, вклинен сред песъчливия Ню Джърси. Украсява го бронзов бюст на Джон Фицджералд Кенеди. Оръдия сочат към небето. Денем паркът принадлежи на чиновниците и гълъбите. Нощем излизат плъховете и душат завитите в дрипи хора, свити на топки по пейките. Този петък следобед обаче картината беше променена. Към пладне до бюста на Кенеди се издигна подвижна дървена трибуна. Към три часа пред трибуната се събраха 400–450 души. Обувките им попиваха кафеникавата каша от вчерашния сняг.
Точно в три часа на трибуната излезе Фарън Сиърс. В студените стъклени стени на градския каньон отекнаха овации. Усиленият от мегафона глас на Фарън разсече зимния въздух.
— Политиката не е такава, каквато твърдят по телевизията — каза той. — Всъщност телевизията е политиката.
Три снимачни екипа документираха думите му. Светлината на ярките им прожектори се разсейваше в сивия ден.
— Не цялата политика е телевизия. Но цялата телевизия е политика. Комедиите ни учат, че глупостта е в основата на смешното. Дресират ни да се смеем като кучета на Павлов. Полицейски предавания вкарват алчност, насилие и героизъм в рамката на екрана. Телевизионни дискусии ни забавляват с непознати, които лъжат за сексуалния си живот. Клипове превръщат музиката от катализатор на въображението в канава за продуценти, които продават готови пакети от продукти. Рекламите определят нашето недоволство, като ни показват какво трябва да имаме и какво да правим.
Тук-там сред тълпата закимаха.
— Телевизионните новини са всичко онова, с което разполагат репортерите, за да запълнят дупките между рекламите. С малко късмет, в тях се промъква и истина. Действителността не определя телевизионните новини. Действителността не определя каквито и да е новини. Новините са такива, каквито политиката и късметът на новинарите казват, че са — и в единайсет шоуто побеждава действителността с филм.
Сали стоеше близо до трибуната. „Няма антидемонстранти — помисли си тя. — Никой не хвърля камъни, никой не го апострофира. Никой не е пъхнал ръка под палтото си. По дяволите, какво би могла да направиш, ако видиш, че някой го прави?“ Чувстваше се неудобно без тежестта на хълбока си.
— Политиката не е такава, каквато беше някога! — изкънтя гласът на Фарън. — От времето на създаването на тази страна до бомбата в Хирошима „политика“ беше дума със съдържание, различно от сегашното.
— Тогава думата „политика“ е означавала онова, което правим публично — продължи Фарън. — Означавала е, че има и лична сфера — навярно само неколцина късметлии са можели да се скрият в нея, но такава сфера е имало. Граница, зад която можеш да живееш отделен от света. Врата, която може да се заключи. Имало е две действителности, публична и лична, и макар че постоянно са си влияели, двете са представлявали различни измерения. Атомната бомба сложи край на това. Нашето консуматорско общество, което трябва да купува и продава планирани вехтории, сложи край на това. Телевизията сложи край на това. Кибернетиката сложи край на това.
Конгресменът — бившият конгресмен — Джон Лейбовиц стоеше оттатък улицата и разговаряше по мобифона си.
— Щом политиката не е онова, което твърди телевизията — продължи Фарън, — щом не е онова, което някога е била, какво тогава е тя?
Той млъкна. Усмихна се. Насочи показалец към тълпата.