— Правят, ако открият възможност да погледнат от друг ъгъл работата на клиента си.
— Аха — рече адвокатът. — Значи проучването ви е накарало да влезете в изоставена сграда?
— Да речем любопитството.
— От любопитство се умира — подметна Монаха.
— Аз съм член на екипа ви — каза Кол, — и не разбирам защо сте наели снайперист.
— Както сам казахте — отвърна Монаха, — всички сме гледали онези кадри от Далас.
— Значи имате въоръжени бодигардове? Колко? Къде, кога и…
— Тази информация няма нищо общо с работата ви — прекъсна го Джеф Ууд.
— Фарън получавал ли е заплахи за убийство? — попита Кол.
— Фарън е лидер на движение за отдавна налагаща се промяна — отвърна Ууд. — Опасността е неизбежна.
— Но не е нещо, с което да не сме в състояние да се справим — прибави Монаха.
— Какво мислиш? — попита Джеф Ууд адвоката.
— Мисля, че вреда беше нанесена единствено на егото на господин Кол — рече бившият конгресмен. — И няколко синини. Има късмет, че не е пострадал по-зле. Смятам, че всички получихме урок. — После се обърна към Кол. — Фарън не трябва да бъде обременяван с този случай. Не му казвайте за него. Не съобщавайте и в „Джеймс груп“, нито на пресата и изобщо където и да е.
— Монах — каза Джеф Ууд. — Ти как мислиш?
— Ако господин Кол има намерение да ни създава проблеми — с любезна усмивка отвърна гигантът, — ще трябва доста да позаякне.
16.
Влакът се носеше към Вашингтон. Далтън Кол седеше сам и гладеше сумрачния свят от комини на петролни рафинерии и крайпътни гета, прелитащ покрай прозореца. В лимузината в Нюарк Джеф Ууд му беше казал: „Фарън обича да пътува с хората си“. Това означаваше, че Сиърс, неговият адвокат, военният ръководител и шефът на охраната пътуват в следващия вагон заедно с десетки други граждани, някои от които сигурно бяха разпознали важната персона. Във вагона на Кол бяха Нгуен и един от бодигардовете на Монаха.
Свистенето на нощния въздух се промени: вратата между вагоните се отвори и затвори.
Неясно петно: златист костюм, коляно, проблеснало под полата. Лорън се намести на седалката до Кол, отметна кичурите кестенява коса от лицето си и каза:
— Ако седна тук, обещавате ли да не ме нападате?
— Не е в стила ми първи да нанасям удар.
— Мислех, че в стила ви не е и да се правите на герой. Защо го направихте?
„Погледни през прозореца, за да не вижда очите ти и да не усети, че я лъжеш.“
— Ами щом го видях и…
— Действието дойде съвсем естествено — довърши вместо него тя. — Логично е. Но сте имали куража да го свършите докрай, наистина да го направите.
„Погледни пак към нея.“
— Нямах друг избор.
Усмивката й бе топла.
— Видели сте какво е положението, разбрали сте какво искате и сте направили каквото е трябвало. Знам как е.
— Не беше точно съзнателно съставен план — отвърна той.
Тя пак отметна косата си.
— Плановете изобщо не се реализират така, както са замислени. Някога имах план да срещна рицар в блестяща броня.
— Мислех си, че сте го срещнали.
— Фарън ли имате предвид?
Кол кимна.
— В последно време той е повече Мерлин Вълшебника, отколкото сър Ланселот.
Влакът продължаваше да лети.
— Как се запознахте? — попита инспекторът.
— Вие да не сте историк?
— Нещо такова.
— Наистина ли? — Тя го остави да усети иронията й и погледна през прозореца. До залез не оставаше много време.
— Бяхме в една и съща подготвителна група. В „Мултинационална бизнес апаратура“, Санта Круз. Назначени в рамките на политиката за даване на възможности на жените и малцинствата. Една странна жена. И един чернокож — не точно бивш затворник, тъй като присъдата му беше анулирана. През първите няколко месеца носеше очила. Фарън има отлично зрение. Очилата криеха огъня в очите му. Но ако бяхте там, сигурно щяхте да усетите дима.
— А вие сте били там — отбеляза Кол.
— Повече, отколкото белите типове от МБА в закопчани догоре бели ризи и съвършени вратовръзки. Те се страхуваха от мускулите му, а не от ума му.
— А вие от какво се страхувахте?
— От абсолютно всичко в него — призна Лорън. — По дяволите, той беше всякакъв: злобен чернокож радикал и избуял в затвора истински гений, който си пробиваше път в големия бизнес.