— Не знам — отвърна Кол. — Ти какво направи?
— Продължих — каза тя. — После започна всичко това. Веднъж, когато се опитваше да ме накара да проумея защо се отказва от всичко онова, за което аз — ние — бяхме работили толкова усилено, той ми каза, че сякаш някой е заредил в него основна програма. И после го е включил, за да може да вижда. Казах му, че вече съм взимала LSD. Когато действието свърши, можеш да мислиш само за нова доза.
— Но си останала с него.
— Може би защото искам да видя докъде ще доведе всичко това.
— Докъде ще доведе теб ли?
— Кажи ми, когато стигнем, става ли?
Влакът се носеше напред.
— Длъжник си ми — каза тя.
— Какво?
— Ти рискува живота си, за да спасиш бившия ми любовник, настоящия ми шеф, моя гуру. Разбира се, постъпил си адски глупаво, но въпреки това си сладур.
— Сладур ли?
Тя докосна подутата му буза.
— Боли ли?
— Ох, не пипай. — Лорън бавно свали ръката си и той попита: — Защо да съм ти длъжник?
— Ти се опита да окажеш съществено въздействие върху живота ми. Без да съм те молила. Затова сега си ми длъжник. Пък и ти казах тайните си. И тайните на Фарън. Докато беше обикновен наемник, ти имаше законно задължение да ги пазиш. Но след като си решил да станеш герой, задължението ти е морално.
— И какво ти дължа? — попита Далтън.
— Просто вече никога не можеш да ме предадеш.
Кол я погледна. Очите й бяха кафяви.
— Ако го направиш — каза тя, — завинаги ще ти тежа на съвестта. Освен това си длъжен да ми кажеш защо един рекламен агент се хвърля срещу пушка и ходи като пума. Но сега ми остават само два часа път и после ще трябва да се сблъскам с реалния свят. Събуди ме, когато стигнем, става ли?
И затвори кафявите си очи, без да дочака отговора му.
Влакът тракаше в мрака. Самотен прожектор освети група дървета край релсите. По лицето, затворените очи и неначервените устни на Лорън падаха кичури кестенява коса. Нощта фучеше покрай студеното стъкло.
Сали вървеше по прехода между седалките. Влакът се люлееше. Кол трябваше да е някъде в предния вагон.
— Здрасти — каза Фарън Сиърс. Седеше с лице към локомотива. В скута му имаше лаптоп, екранът излъчваше синя светлина.
— Заповядай — покани я той, вдигна якето си от отсрещната седалка и го пусна на пода до краката си. — Поседни при мен.
Бодигардът с военната подстрижка седеше оттатък пътеката.
— Ти работиш — каза Сали. — Не искам да ти преча.
— Просто си играя. — Той се обърна към бодигарда. — Добре сме.
Мъжът се изправи, кимна и тръгна към Монаха. Празната седалка срещу Фарън притегляше Сали като магнит.
— Седни де — подкани я той. — Прави ми компания. Пътуването е дълго.
Имаше също толкова основателни причини да остане, колкото и да продължи. Тя седна и ръцете й загладиха гънките на панталоните й, сякаш бяха прекалено къса пола, която трябваше да придърпа под коленете си.
— С какво се занимаваш? — попита Сали.
Фарън остави лаптопа до себе си.
— Знаеш ли какво е Интернет?
— Предпочитам ти да ми кажеш.
— Интернет е като гигантски електронен кибернетичен колектив, в който може да се включи всеки, разполагащ с компютър и телефон, мрежа от общи данни. Действа денонощно. Интернет е постоянно нарастващ организъм.
— Какъв организъм?
— Какъвто се получи — отвърна той. — Ако Джордж Оруел беше писал за действителната 1984 година, щеше да отбележи, че това е годината, през която Интернет е събрал хиляда потребители, предимно в САЩ. Сега го използват почти седемнайсет милиона души от стотина страни: обикновени хора, а не „Големия брат“.
— И сега се… занимаваш с това? Тук и сега?
— Не съм свързал лаптопа си с мобифон и не съм влязъл в Мрежата, но последния път, когато го направих, качих пощата си.
— Електронната поща?
— Да — потвърди той. — Ние създадохме първия „политически“ клуб в Мрежата — „място“ в киберпространството, където можеш да се свържеш с мен и с другите хора, свързали се с мен. Табло за обяви. Интерактивен файл със съобщения и въпроси от всеки, който влезе в него.
— Колко души го използват?
— Около сто четирийсет и седем хиляди.
— Сто четирийсет и седем хиляди!