— Лош номер две — каза Ник, като се прехвърли към втората група снимки от Айдахо, затвора и арестите на татуирания мечок. — Брайън Лъстър, четирийсет и шест годишен. Брайън се включил в „Ангелите на ада“ и излежал две тежки присъди, първата за палеж, втората за амфетамини. В досието му са регистрирани десетина ареста за нападение срещу хора, още два за палеж и един за въоръжен грабеж. Някаква жена подала жалба за изнасилване срещу него, после я оттеглила. Според лосанджелиското полицейско управление е участвал в пребиването до смърт на собственик на корейски магазин по време на обир.
— Нашите момчета са се срещали — отбеляза Кол.
— Да, във Фолсъмския университет4 — отвърна Ник. — Където и двамата са влезли в „Арийска Америка“.
— Главорези — каза Сали.
— Не, стилът им не е такъв — каза Кол. — Според архива на Бюрото АА се състои от седемдесет процента бивши затворници. Рокери, компютърни гении и хакери. Връзки с Европа.
— Били са в киберпространството — рече Сали. — Също като Фарън.
— Киберпространство ли? — ухили се Ник. — И там ли си ходила?
— Само по работа.
— Можем ли по-тясно да свържем Лъстър и Харви с АА? — попита Далтън. — Да открием какво са правили, преди да бъдат убити в Айдахо?
— Имаш двайсет агенти, които работят по въпроса — отвърна Ник.
— Искат да убият Фарън, защото е чернокож — каза Сали.
— Недей да твърдиш нищо, ако не си сигурна — възрази Кол. — Защото приемеш ли някакво мнение, ти пренебрегваш всички други възможности. Не трябва да стесняваме кръга, докато не се приближим до убиеца.
— Може би онова, което тази вечер ще ти доставят шефовете, по-бързо ще ни отведе при него — каза Ник.
Сервитьорката се прозяваше в сепарето до вратата. Барманът гледаше късна телевизионна дискусия с някакъв политик. Двамата мъже в едно от сепаретата в дъното не обръщаха внимание нито на телевизията, нито на бирите си.
Мъжът срещу Кол отмести студените бутилки встрани и каза:
— Не искам да ти знам името, не искам и ти да знаеш моето. Не нося записващо устройство, за теб ще е най-добре също да не носиш.
— Ние сме федерални служители от една и съща институция — каза Кол. — Имаме законно право да разговаряме и да обменяме информация.
— Може и да е така. Но ако някой като нас направи дори само една непредпазлива стъпка, с един удар на съдийското чукче ще идат в кенефа години работа.
— Какво са ти казали шефовете? — попита Кол.
— Че си представител на Министерството на правосъдието, който разследва евентуална опасност за гражданските права на Фарън Сиърс.
— Съобщиха ли ти кои точно права?
— Едва след като им казах да вървят на майната си, ако не ми снесат повече информация. После казаха, че някой искал да го убие.
— Да.
— И това ли е целта на разследването ти? Или търсиш начин да ни запушиш устата отвътре, под претекст, че е възможно да нарушаваме гражданските права на Фарън Сиърс?
— Прекалено дълго си работил във Вашингтон.
— Личи, нали?
— Издирвам престъпници, които вече са убили двама души.
— Да не се майтапиш?
— Нямам време за майтапи.
— Недей да ми приказваш за време. Жена ми смята, че единствената причина, поради която не сме разведени, е, че никога не оставам вкъщи достатъчно дълго, за да забележа, че бракът ни се е разпаднал. Единствената вечер, когато се опитах да си тръгна от службата навреме, ме повикаха на Петия етаж, наредиха ми да се срещна с теб — който и да си ти — на това никакво място и да ти разкажа какво е известно на Министерството на правосъдието за Фарън Сиърс и неговата империя.
— Не знаех, че министерството разследва Сиърс.
— Официално не сме го разследвали. Проверяваме информацията като част от текущите си задължения за контрол.
— Това ли е публичното ви изявление? — попита Кол.
— Нашето публично изявление е, че не коментираме. Не можеш да пуснеш бомба като тази — че Министерството на правосъдието извършвало разследване. Ако го направиш, Уолстрийт ще ти пусне кръв. Особено след като федерален съдия е отхвърлил опита на шефовете ти да сключат сделка със засегнатата страна.