Робърт Слоусън бе приятел на Брайън Лъстър. Двамата се бяха засекли в затвора във Фолсъм. Живееше на един час път с автомобил от мястото, където бяха убити Лъстър и Харви. И освен това беше националният командир на „Арийска Америка“.
В единайсет сутринта в сряда инспектор Далтън Кол и детектив Ник Шърман седяха на задната седалка на автомобил на Бюрото в Мейсънвил, Айдахо — родният щат на Робърт Слоусън. Колата бавно се движеше по улицата в провинциалния американски град. Мръсен сняг, голи дървета, къщи, които се нуждаеха от боядисване. По осеяния с дупки път се тътреше краставо бяло куче.
„Сега или никога“ — помисли си Кол. Децата бяха на училище, възрастните на работа. Половин час преди това на полицията бе наредено да не се намесва и да прекрати радиовръзката. Ако някой от ченгетата беше шпионин и се обадеше, приемниците на Бюрото щяха да го засекат. Получилите съдебно разрешение подслушватели и системи за аудионаблюдение на Бюрото показваха, че всички издирвани обекти са на място.
— Лоша идея — каза Ник.
— Не можем да чакаме по-добра — отвърна Кол.
— Само се пази — рече детективът.
Отпред седяха двама агенти с канадки над бронираните си жилетки. На таблото пред тях лежаха автомати.
— Ще опитам. — Кол зареди револвера си и го прибра в джоба на шлифера си.
После слезе, качи се в колата, която ги следваше — шофьорът се разкара — и потегли — сам.
В южната част на града го очакваше комплекс, заобиколен с триметрова телена ограда. На стоманен стълб се вееше американското знаме. От портала до предната врата на една триетажна бяла дървена къща водеше разнебитен тротоар. На десетина метра от нея имаше ниска тухлена постройка с три стоманени врати. На две от тях бяха окачени табели:
„Д-р Питър Смит
манотерапия и хомеопатия“
„Американска корпорация за витамини и чисти храни“
Кол спря колата до домофона на оградата.
— Добро утро — разнесе се женски глас. — Какво обичате?
— Далтън Кол, ФБР. Идвам да се срещна с Робърт Слоусън.
Изминаха трийсет секунди. Четирите автомобила на Бюрото, пълни с агенти, вече трябва да бяха заели позиции в Мейсънвил.
— Кой си ти бе? — изтътна мъжки глас от домофона.
— Далтън Кол, агент от ФБР. Кажете на Слоусън…
— Имаш ли заповед за обиск? За арест? Призовка?
— Не, не е нужно…
— Тогава нямаш право да влизаш тук.
— Не бъди толкова сигурен. Кажи на Слоусън, че съм тук, за да му помогна.
— Върви по дяволите.
— Бързаш — каза в домофона Кол. — Ти ще отидеш по дяволите, ако не престанеш с тези глупости и не ме пуснеш да се срещна със Слоусън.
Изтекоха две минути. Газовете от работещия на празни обороти автомобилен двигател проникваха през отворения прозорец. От домофона се разнесе друг мъжки глас:
— Какво искаш?
— Да вляза. Къде да паркирам?
— Напиши ни писмо. Обади се и си уговори среща.
— Имате само един шанс да ви помогна и той е сега. — Бронираната жилетка под ризата го дразнеше.
— Не приличаш на негро. Евреин ли си?
— Единственото, което би трябвало да те интересува, е значката в джоба ми.
— Педераст ли си?
— Защо? На среща ли искаш да ме поканиш?
Домофонът пропука, после гласът каза:
— Паркирай колата при другите. После се върни на портала.
Кол остави взетия под наем автомобил до оградата, където имаше още девет коли с регистрационни номера от Айдахо.
Електронната ключалка на портата забръмча. Инспекторът я натисна и влезе на територията на личната собственост. „Беретата“ бе на хълбока му. Револверът тежеше в джоба на разкопчания му шлифер. Вратата на манотерапевта се отвори и към него закуцука сивокос мъж с канадка. Наближи го и любезно му кимна.
„Прозорецът на третия етаж: мъж с пушка. Продължавай да вървиш. Навън няма да те застрелят.“
На верандата излезе мъж с бръсната глава. Носеше черно кожено яке, ботуши със стоманени налчета отпред и дънки. Държеше 44-калибров „Магнум“.
— Този пистолет е съвсем законен, ченге — каза скинарят. Отблизо изглеждаше деветнайсет-двайсетгодишен.
— Какво тогава прави у теб? — рече Кол, мина покрай момчето и влезе в дневната, мебелирана със зелен диван, два изтъркани стола, малки масички и нацистко знаме на едната стена. На другата имаше флаг с яркочервени букви „АА“. Бели мълнии се спускаха на зигзаг от надписа към два червени силуета — мускулест мъж и прелъстителна жена с гъста коса. Ръцете им бяха вдигнати нагоре, за да поддържат мълниите. Отдолу с бели букви пишеше: „ЧИСТОТА, СИЛА, ЦЕЛ“.