Кол чу, че вратата зад него се затваря. Скинарят се облегна на нея. Пистолетът тежеше в татуираната му ръка. В дневната влезе мъж с бирено шкембе и пушка помпа.
— Носиш ли оръжие? — попита биреното шкембе.
— Естествено — отвърна Кол.
— Дай го — каза шкембето. — Хвърли го на дивана.
— Не.
Мъжът зареди пушката.
— Трябваше да го направиш, преди да вляза — рече Кол. — Къде е Слоусън?
Откъм трапезарията вляво от инспектора изкънтя глас:
— Какъв подслушвател носиш?
Робърт Слоусън стоеше облегнат на касата на вратата. Черната му копринена риза бе разкопчана, за да се вижда златната верижка с медальон с надпис „АА“ на шията му. Беше и с къси ръкави, за да се виждат бицепсите му на тежкоатлет. Посребрената му коса отговаряше на неговите петдесет и една години. Имаше белег от нож на лявата скула и черни кръгли очи.
„Седемнайсет години затвор“ — помисли си Кол: присъди, които представляваха само сенки на още по-големи ужаси.
— Нито записвам, нито предавам — каза инспекторът.
— Ще проверим — отвърна Слоусън.
— Само ме докоснете и ще ви се стъжни.
— Щом не носиш подслушвател — рече Слоусън, — думата ти е заложена срещу нашата. Може да ти е трудно да намериш вратата.
Скинарят на вратата се изкиска.
— Гледа ли предаването от Уейко? — попита Кол. Майната им на скритите в къщата подслушватели на Бюрото, които ще запишат неговите нелюбезни и потенциално незаконни заплахи.
Иззад Слоусън се появи лъскава брюнетка с начервени устни, трико, тесни черни джинси и обувки с шпори.
— Боби…
— Командир! — изръмжа той.
— Да, адски извинявай. — Бузите й почервеняха под грима. — Проверих, командире. Зад ъгъла има микробус и кола с три ченгета, а до представителството на „Форд“ е спрял още един автомобил с четирима души.
Очите й претеглиха Кол от горе до долу. Рубинените устни се отвориха и извиха в ъгълчетата. С бавна и спокойна танцуваща походка тя отиде до дивана, седна и кръстоса дългите си крака. Иззад Слоусън излезе друг мъж.
— Покажете ни документите си. — Човекът носеше тъмен костюм и вратовръзка, синя риза и очила с извити зад ушите рамки. — Аз съм адвокатът на господин Слоусън.
— Айгър — каза Кол и с лявата си ръка извади калъфа със значката от вътрешния джоб на шлифера си и го разтвори така, че да могат да прочетат служебната му карта.
— Господин Айгър — поправи го адвокатът.
„Господин Лорънс Айгър“ — помисли си Кол: бакалавърска степен от Айдахо, магистърска степен по право от Йейл. Трийсет и пет годишен, ерген. Самостоятелна практика в Мейсънвил. Завещания, продажба на недвижима собственост, пияни шофьори. Адвокат на „Арийска Америка“, на Робърт Слоусън, на разни компании за витамини и „здравословни продукти“. Съсобственик заедно със Слоусън на съседната сграда, в която тези компании опаковаха и разпращаха продукти за всичко — от рак до импотентност и оплешивяване — и в която бяха доставили компютърен хардуер за дванайсет хиляди долара. Освен това адвокат на манотерапевта, който освобождаваше под гаранция членовете на АА, арестувани из цялата страна.
— Документите ви изглеждат истински — рече Айгър. — Но ви идентифицират като инспектор, а не като агент. Това е висша длъжност.
— Имам известна власт.
— Е, супермен — обади се жената от дивана. — Значи си по-бърз от куршум? По-мощен от локомотив?
— Къде е сиамският ти близнак? — попита Слоусън. — На вас никога не ви стиска да ходите сами.
— В такъв случай някой от вас трябва да работи за мен — отвърна Кол.
— Как пък не, мамка му! — изръмжа скинарят.
— Аз ще седна — каза Айгър и отиде до един от столовете. — Щом господин Слоусън е съгласен, нямам възражения да му обясните целта на визитата си.
— Тук сте прав. — Кол се намести на фотьойла, така че Айгър и предната врата бяха от дясната му страна, диванът и жената бяха пред него, а Слоусън отляво. Пистолетът в джоба на шлифера му тежко тупна по дървото на стола.
Слоусън направи рязко движение с глава. Биреното шкембе напусна стаята.
— Какво искаш, ченге?
— Тук съм, за да помогна — отвърна Кол.