— Това не е много хигиенично. Човек трябва да върши естествените си нужди далеч от водата. Всички го знаят. Копаеш яма, а не поставяш отходна тръба. На това му се вика мързел.
— Старецът ѝ е мързелив — рекох аз. — Какво друго би могъл да си помисли човек?
Стояхме долу близо до къщата и чакахме да видим дали ще излезе някой. Когато това не се случи, извикахме отново и тримата в един глас. Пак никой не отговори.
Няколко стъпала водеха нагоре на около десетина фута към порутената, увиснала веранда и ние се заизкачвахме по тях. Люлееха се, докато се изкачвахме. Встрани стъпалата бяха фиксирани на платформа с дървени перила, а най-горе, където трябваше да има стъпало, то липсваше. Трябваше да протегнеш крак и внимателно да се изкатериш на площадката, която се разклати, когато се изкачихме на нея.
Извикахме още веднъж, но все така никой не отговори. Освен Клетъс Бакстър не бе останал никой, който би могъл да се обади. По-рано там беше братът на Мей Лин, Джейк, но той намери смъртта си преди година. Носеха се слухове, че е обирал банки, но според много повече бе нападал бензиностанции. Криел се надолу по течението на реката между отделните набези и никой не казал на ченгетата за него. Не че много го харесвали, но бил един от местните, имал пистолет и лош нрав и във всеки един момент едното от двете можело да гръмне.
Естествено, полицай Хигинс знаел, че е там, но не му пукало, защото Джейк му плащал. Според слуховете Сай винаги се радвал, щом чуел, че Джейк се кани да извърши нова кражба, щото това означавало, че ще има свежи доставки на уиски или нова превръзка за окото.
Колкото до Джейк, преди представителите на закона да успеят да попаднат на следите му, ако това изобщо бе възможно да се случи, той бе повален от настинка, хвана пневмония и си умря вкъщи.
Когато никой не се отзова на почукването ни на вратата, Тери рече:
— Какво, за Бога, правим тук? Мей Лин е там, в гробището.
Аз бях единствената всъщност, която някога се бе срещала с Клетъс Бакстър. Всички бяхме идвали в къщата няколко пъти при Мей Лин, но когато Тери и Джинкс бяха с мен, Клетъс никога не си бе у дома. В случаите, когато го видях, той не ми обръщаше кой знае какво внимание, освен да ме удостои с някоя пръдня или кимване. Всички познавахме майка ѝ — тиха, слаба жена, с коса с цвят на мокра пшеница, с лице, покрусено от всичката тъга на света.
Всички бяхме виждали Джейк — мъж с тъмни очи, красиво лице, белязано от белег на дясната буза, където го бе простреляла ловджийска пушка, когато е бил на нашата възраст. Бе доста дружелюбен, но винаги ни оглеждаше, сякаш можеше да сме някакви младоци от федералните, които идват да го заловят за това, че е откраднал двайсет и пет долара от някоя бензиностанция.
— Странно — рекох. — Ето ни тук, а аз не знам защо сме дошли.
— Чисто и просто сме любопитни, ето защо — рече Джинкс.
Пак почуках на вратата и този път тя помръдна. Всички стояхме там, загледани в цепнатината, която се отвори, после аз протегнах ръка, бутнах я и влязох вътре — все едно бях поканена.
Тери и Джинкс ме последваха.
— Не постъпваме правилно — каза той.
— Така е — съгласи се Джинкс.
Никой от двамата обаче не се обърна да си върви. Продължиха след мен.
Къщата представляваше само една голяма скосена стая, която бе преградена с одеяла, окачени на въжета, така че можеха да се дърпат настрани и събират. Най-голямата част бе за бащата на Мей Лин; бяха опънати няколко одеяла, за да я отделят. Едно от тях бе дръпнато и можах да видя легло там и малка масичка с Библия на нея, в която имаше много листчета хартия. Като погледнах по-отблизо видях, че са за свиване на цигари. На рафта имаше тенекиена кутия с образа на принц Албърт, а навсякъде наоколо — по масата, леглото, пода и дори върху единствения дървен стол — бяха петната от тютюн — като мръсни люспи пърхот. Спомням си, че веднъж го бях гледала как свива цигара, а ръцете му толкова силно трепереха в края на едноседмичен запой, че разпиля тютюна навсякъде.
Част от стаята бе отделена за място за готвене, където имаше печка с дърва, с кюнци, които излизаха навън от дупка в стената, до един прозорец. Над него висяха пердета, направени от същия плат на сини цветя, от който бе ушита и роклята на Мей Лин.
Мястото на Мей Лин бе преградено с одеяла и не бе кой знае колко голямо. Ако Джейк някога е имал свое място, то вече бе окупирано от стареца му. Трудно бе за вярване, че тук някога са живели четирима души.