Дръпнахме одеялата на Мей Лин и надникнахме вътре. На пода имаше малък пухен дюшек, по него имаше петна от вода и пот. На него имаше две съвсем ниски възглавници. Едната от тях бе с калъфка от същия плат като роклята ѝ и завесите в кухнята. Другата беше без калъфка. До стената имаше скрин с пукнато огледало. Бе принадлежало на майката на Мей Лин и бе единствената истинска мебел в къщата.
Върху шкафчето имаше огромна купчина филмови списания. До скрина имаше стол, а в подножието на леглото — още един. Обикновено Мей Лин седеше на единия, а аз — на другия, тя ми показваше списанията и хората в тях. Приличаха на хора от някакъв сън, като ангели, слезли от рая. Не приличаха на никой от хората, които познавах, освен на Мей Лин, макар и дрехите ѝ да не бяха като техните.
Джинкс докосна списанията, вдигна ги.
— Тези тук, всичките заедно — каза, — са достатъчни да потопят цяла лодка.
— Тя сигурно много ги е обичала — добави Тери.
— Смятах, че някой ден ще замине и ще стане филмова звезда — рекох аз. — Ако някой можеше да го направи, това бе тя.
Тери седна на стола в подножието на леглото и взе една от възглавниците ѝ.
— Мирише на нея — рече. — На онзи неин парфюм.
Остави възглавницата и ни погледна.
— Знаете ли, Мей Лин наистина заслужаваше да отиде в Холивуд.
— Тя е съвсем мъртва — каза Джинкс и седна на дюшека.
— Тя все пак трябва да се отправи на това пътуване — отбеляза Тери и кръстоса крака. — Единственото, което искаше, а сега лежи заровена в една дупка като мъртъв домашен любимец. Не мисля, че заслужава такъв край.
— И аз не смятам, че трябва да се умирисвам, когато се напъвам в нужника — рече Джинкс, — но засега няма друг начин.
— Можем да я отведем в Холивуд — каза Тери.
— Да направим какво? — зяпнах аз.
— Можем да я отнесем.
— Искаш да кажеш да я изкопаем? — попита Джинкс.
— Да — отвърна Тери. — Сама няма да се изрови.
— Съвсем вярно — рекох.
— Наистина го мисля — настоя Тери.
Аз и Джинкс се спогледахме.
— Значи — каза тя, — изравяме я и я мъкнем заедно с ковчега по целия път до Холивуд на гръб и когато стигнем там, отиваме да видим ония хора от киното и им казваме, че сме довели следващата им звезда, един труп, който вече няма нищо общо с Мей Лин и така мирише, че птиците може да изпопадат мъртви от дърветата?
— Разбира се, че не — възрази Тери. — Просто отбелязвам очевидния факт, че нямаме толкова приятели, че да не се погрижим за мъртвия. Смятам, че трябва да я изровим, да ѝ направим погребение, както са погребвали героите в древна Гърция. Нали разбирате, да я изгорим на погребална клада и да съберем праха ѝ; него можем да отнесем в Холивуд.
— Тя не е от древна Гърция — отбеляза Джинкс.
— Но беше като богиня, не мислиш ли? — не се отказваше Тери.
— Беше само дете, израсло в затънтените места край реката, много красиво, което изплува мъртво с шевна машина, завързана за краката — казах аз. — Ти си луд, Тери. Не можем да я изровим, да я изгорим и да отнесем праха ѝ в Холивуд.
— Така стоят принципно нещата — рече Тери.
— Как така? — попита Джинкс.
— За нея нищо няма да значи, прави сте — отбеляза Тери. — В смъртта вече няма нищо забавно. Знам го. Имах куче, което умря, молех се да се съживи, но нищо не стана. А накрая реших, че Бог го е върнал към живота, но не го е пуснал да излезе от дупката. Излязох и копах да му помогна да излезе, само че то си бе все така мъртво и не изглеждаше добре.
— Мога да ви кажа предварително какво ще излезе от тая работа — рече Джинкс.
— Май никой от нас не иска да остава тук — продължи Тери.
— Вярно — съгласи се Джинкс. — На мен не ми се ще. Ще свърша с това да бърша белички бебешки дупета, затънала в пране и готвене за някой местен дръвник през останалата част от живота си. И ако това е, което ме очаква, може да направя като мисис Бакстър, да омотая някоя риза около главата си и да се удавя в реката.
— Недей дори да го споменаваш — смъмрих я аз.
— Току-що го направих.
— Е, не го прави повече.
— Тук няма нищо за нас — каза Тери. — В действителност не можеш да растеш тук. Не и както трябва. Ако останем, винаги нещо тежко ще е надвиснало над главите ни и ще ни притиска. Харесва ми идеята да отнесем праха на Мей Лин в Холивуд и да го разпилеем там, където тя винаги ще остане част от него. Имаше приключенски дух и мисля, че не ѝ оставаха повече от няколко месеца, докато напусне това място.
— Трябвало е да побърза — отбеляза Джинкс.
— Ние имаме възможност да заминем — продължи Тери. — Единственото, което можем да направим, е да прегърнем идеята. Заедно можем да приведем плана в действие. Можем да си помогнем да постигнем целта.