— Това, което ти е нужно, са малко хубава храна и сън — казах аз, като гледах Тери.
Той поклати глава.
— Не. Нужна са ми и лопата и приятели да ми помогнат да я изкопая. После ще я изгорим, нея и списанията заедно. Така ще е символично.
— Символично? — повтори Джинкс.
— После слагаме пепелта от всичко в буркан…
— Буркан? — повтори Джинкс.
— Или някакъв съд — обясни Тери. — После отплаваме по реката до някой по-голям град, хващаме автобуса и потегляме за Холивуд.
— Автобус? — повтори пак Джинкс.
— Престани да повтаряш като присмехулник6 — скастри я Тери намръщено.
— Звучи налудничаво — намесих се и аз.
— По ми харесва да ме смятат за луд, отколкото да седя тук — каза той.
— Ставаме двама — подкрепи го Джинкс.
И двамата се вторачиха в мен, предполагам, че очакваха съгласието ми.
— Нека си помисля — казах.
— Познавам те — рече Тери. — Всъщност няма да го обмисляш. Казваш го само за да си затворя устата.
— Докато размишляваш върху това — включи се Джинкс, — ние с Тери се захващаме да изгорим Мей Лин и списанията и докато решиш по един или друг начин, ще сме се качили в някоя лодка, може би някоя без дупка на дъното, и ще плаваме към Холивуд с праха на това момиче в буркан.
— Поне толкова знам — рекох, — че река Сабайн не стига до Холивуд.
— Да, ама ние ще пристигнем някак там — подчерта Тери.
Сякаш едва ли не виждах как колелца се завъртат в главата му.
Той вирна глава и присви устни в ъгълчетата.
— Баржата7 е там. Можем да я вземем. Достатъчно голяма е да живеем на нея.
— Твърде голяма е за някои по-тесни места по реката — отбеляза Джинкс. — По-добре да позакърпим лодката или да вземем някоя друга.
— Обзалагам се, че можем да я прекараме по ония места, ако се потрудим здравата — подчерта Тери.
— Баржата, както я нарече, не е по-различна от някой сал — вметнах аз.
— Може всъщност да я завържем за брега нощем и да спим на нея — добави Тери.
— Искам да си помисля — рекох, чувствах се притисната и се надявах цялата тая работа да им изхвърчи от главите, докато се върнем обратно през реката.
— За какво има да мислиш? — попита Джинкс. — Каза ни, че дори не можеш да спиш добре, за да дебнеш баща ти да не влезе в стаята ти.
Кимнах и се замислих за това как обикновено спях с едно дърво за огрев в леглото до себе си, със заключена врата, с едно отворено око и едно ухо — нащрек.
— Истина е.
— Е, тогава… — рече Тери.
— Има някои неща, които първо трябва да свърша вкъщи — рекох, като още си мислех, че скоро може да забравят за всичко, а всъщност идеята постепенно ме разпалваше.
— Добре тогава — съгласи се Тери. — Може всички да си отидем и да се приготвим и ако някой има някакви пари, сега е подходящ момент да ги донесе.
— Имам двайсет и пет цента — казах. — Само толкова.
— Имам само зъбите в устата си — рече Джинкс.
— Аз имам няколко долара — каза Тери. — Онова, от което имаме нужда обаче, е някакъв план.
4
Събрахме списанията и решихме, че всичко е наред, тъй като Мей Лин ни бе казала, че баща ѝ винаги е смятал желанието ѝ да участва във филми за глупаво; рекъл ѝ, че да се появи на екрана, облечена като някоя пачавра в прилепнали по тялото ѝ дрехи и да е наплескана с грим като някой индиански воин не е подходяща перспектива за пораснала жена. Това означаваше, че скоро тези списания щяха да бъдат използвани за подпалки в огъня или да бъдат изхвърлени някъде да гният, щом той се върнеше и научеше, че е мъртва. Представих си, че тази част от къщата също ще стане негова и навсякъде ще са разхвърляни хартийки за свиване на цигари и сдъвкан тютюн.
Както и да е, взехме ги и докато ги натъпквахме в две калъфки за възглавници, измежду тях изпадна бележник в червено картонено калъфче и тупна на пода. Джинкс го вдигна.
— Я вижте — рече.
На корицата отпред с почерка на Мей Лин бе изписано „ДНЕВНИК“. Бе написано с молив и бе толкова протрито, а корицата най-вече толкова потъмняла, че думата едва се забелязваше.
— Смятате ли, че може да надзърнем вътре? — попита Джинкс.
— Не би трябвало — отвърнах, — но знаем, че ще го направим.
— Щом ще изравяме тялото ѝ, ще я горим и ще носим праха ѝ в Холивуд, мисля, че трябва да докараме работата докрай, включително и да я шпионираме.
— Все пак не тук — казах аз, като начаса бях променила мнението си по въпроса. — Можем да отидем някъде, да седнем и да го прочетем. Не искам баща ѝ да се появи и след като сме нахлули в дома им като крадци, да ни пипне точно тук така лесно. Престъпниците, мисля, трябва да действат скришом и по тъмно.