Преди да тръгнем оттам, поседнахме под едно дърво, извадихме картата и я обръщахме на всички страни, опитвайки се да разберем какво означава. Със същия успех можеше да е написана и на гръцки. Успяхме да разберем къде е къщата на Мей Лин и реката, изрисувана криволичещо, а над нея — едно възвишение, което изглеждаше познато. Накрая имаше две дебели линии с мънички между тях. Решихме, че това е железопътна линия. Оттатък релсите имаше някакви могили, имаше и надпис „Малкълм Къзинс“. Нито те, нито името означаваха нещо за нас.
Отдалечихме се от реката и брега, върнахме се обратно там, където бе къщата на Мей Лин. Подминахме я и тръгнахме към гората.
Тя бе гъста, отне ни известно време да минем през нея и да се изкачим по висок хълм. Накрая се озовахме на пътеката, която излизаше от ниското и ни отведе до поле, обрасло със захарна тръстика. Растеше нависоко и не бе толкова хубава, колкото онази в долината, но все пак ставаше. Беше голямо поле, обхващаше доста акри земя, а стъблата бяха дебели и високи. Тръстиката бе станала леко морава, а аз знаех, че след като се обели, захарта в нея ще е сладка.
Имах джобно ножче, отрязах едно стъбло в началото на полето, след това го разрязах на три. Костваше ми малко усилие, но всеки получи своето парче обелено и така можехме да дъвчем сърцевината. Бе сладка и бяхме щастливи, заети с нея, докато вървяхме. Смятам, че ако се замислим подобаващо, все пак не бяхме новобранци крадци в крайна сметка, а бяхме навъртели доста практика сред захарната тръстика и бостаните с дини. Дяволите да го вземат, бях започнала престъпния си живот известно време преди това, но едва сега осъзнавах това. Естествената следваща стъпка бе да взема крадени от банка пари и да ги похарча за пътуване до Холивуд с мъртво момиче, изгорено и прахът му — сложен в буркан.
Продължихме нататък по маршрута на картата и стигнахме до място, обрасло с борове, а оттатък боровете бяха релсите. Отвъд тях имаше още дървета. Повечето бяха орехи и хикория и преди може да са били част от овощна градина, но сега бяха изоставени и неокастрени. Духаше приятен лек ветрец, долавяхме уханието на дърветата при полъха на вятъра, сред клоните имаше птици, най-вече червенокрили косове, накацали нагъсто из листата.
Чу се грохот, а железопътните релси се разтресоха. Отстъпихме назад сред боровете на сянка и зачакахме. Влакът отмина с пухтене и скърцане по релсите. Помислих си, че може би това е начинът да се измъкнем оттук, като се метнем на някой в движение. Ала той се движеше бързо и никоя от вратите на товарните вагони не бе отворена; беше идея, която бързо отлетя. Мисля, че ако бях посегнала да се хвана за влака, ръцете ми щяха да се изплъзнат.
И все пак беше страшно приятно да наблюдаваш как отминава, всичките вагони потракват и докато се изнизваше, аз си мислех за Мей Лин. Предполагам, че заради влака, който се отдалечаваше от нас, на път за някое друго място, далеч оттук, аз мислех за нея. За нея и нашите планове, разбира се.
Спомням си как веднъж седяхме заедно в нейната къща, на дюшека на пода, тя говореше за филмите и плановете си да се снима в тях, а после ми каза нещо, което се стовари изневиделица като камък и сякаш ме удари отзад по тила.
— Сю Елън, какво искаш да правиш с живота си? — бе попитала тя.
Докато тя не зададе въпроса, аз дори не знаех, че имам шансове да се замисля да правя нещо различно от това, което правех в момента, но след като ми разказа за всички свои планове и после зададе този въпрос, неясните чувства, които имах, изплуваха на повърхността като мъртъв шаран. Тогава разбрах, че ми се ще да се измъкна от това място, на което се намирах, и искам нещо по-различно от това, което имах, но печалният факт беше, че не знаех къде искам да отида, нито какво искам да правя.
Смяхме се и разговаряхме за това-онова, за някакви момчета, които познавахме, нито едно от тях кой знае колко интересно, а Мей Лин каза, че наистина мисли, че Тери е сладък, но го имаше тоя проблем, че е обратен. Разресвахме си косата една на друга, а майка ѝ, само няколко месеца преди да се удави, се движеше като някое животно, което умира бавно; та тя ни сготви булгур и ние го ядохме без масло и мляко. Спомням си, че тогава си помислих, че Мей Лин е най-чудното момиче на света и със сигурност най-красивото. Ала онова, което ме караше да се чувствам наистина добре, докато ям булгур без масло и мляко, бе, че тя разговаря с мен, сякаш можех да имам планове и трябваше да ги имам, и че животът ми можеше да е по-добър. Точно тогава и на това място аз самата повярвах в това. Недостатъчно, че да му посветиш песен, но мъничко. Не знаех какво ще правя, но знаех, че все ще е нещо. Не мога да кажа, че да откраднеш пари и да тръгнеш със сал надолу по мътната река Сабайн с праха на Мей Лин в буркан е било някаква част от онези планове, но в този момент знаех, че няма да се задоволя с живота, който познавах, нямаше да свърша като мама, която пиеше еликсира, лекуващ всичко, и отнасяше по някой пердах от съпруга си, което смяташе за толкова естествено, колкото течението на реката.