Баща ми си беше вкъщи. Забелязах очукания му пикап, паркиран в двора. Качих се на верандата, тя заскърца под краката ми и това ме изнерви. Не че баща ми го интересуваше кога се прибирам, а през повечето време можеше и да не разбере, че ме няма. Но ако го събудиш, можеше да изпадне в лошо настроение и да измъкне ремъка за точене на бръснача си. Не ми бе до това да се спасявам от ударите му, нито пък да се измъквам от ръцете му, които ме награбват.
На верандата имаше купчина дърва за огрев, близо до стената на къщата. Взех една яка цепеница, стиснах я в юмрук, отворих вратата и влязох вътре. Къщата ни не бе за показ, но беше голяма. Била е построена дълго преди речното корито да се измести. Баща ми я получил в наследство, когато неговият баща умрял, а той — според онова, което бях чувала — не бил по-добър от него. Ала дядо му бил солиден джентълмен с пари, които донесъл от Севера някъде през 1800 г. Говореше се, че ги е спечелил по корабите, после решил, че му стига толкова, и заминал на юг. Бе построил здрава къща и хамбар, няколко бараки, които неговият син, а сега и внук бяха занемарили и оставили да се рушат.
Преди няколко години реката преля и бе отнесла много от другите постройки. Бях чувала за наводнението през 1900 г., как загинали много семейства и как тогава нашата къща останала високо на хълма. После реката се развилняла като глутница разярени индианци. Подкопала брега и го отнесла, а водата се покачила до мястото, което по-рано било хълм. Там, където почвата устояла, сега имаше завой в реката, водата стигаше високо до брега, може би на стотина фута от нашата двуетажна къща. Харесваше ми да си представям, че водата, която отнесла другите постройки, ги е завлякла на дъното на реката с помощта на сомовете и че в хамбара, който никога не бях виждала, живеят русалки, а в нужника са се настанили водни чудовища с множество дълги лепкави крайници и дълги като камшици езици, разцепени в края.
Срамота наистина какво позволили да се случи с това място татко и неговият баща. Сега голямата къща скърцаше, като се качваш на горния етаж и трябваше да внимаваш къде стъпваш, защото имаше изгнили стъпала. В главната стая, която бе голяма, бе твърде студено през зимата. Камината се бе наклонила от стената и от външната страна бе подпряна с голям прът, който сякаш щеше да се скърши всеки миг. През пукнатините в тухлите вятърът нахлуваше като крадец, лете пък — змиите и жабите — и всякакви други паразити.
В къщата живеехме само тримата, а баща ми и майка ми предимно се избягваха един друг. Имаха малко за казване помежду си освен обичайните неща за кокошките и прасетата, а напоследък и по-малко дори. Татко прекарваше доста от времето си някъде другаде, а на мама не ѝ пукаше. Тя често си лягаше, лежеше подпряна на възглавници, пълни с памук, и пиеше от евтиния си еликсир за всяка болка, който купуваше от един мъж, обикалящ страната в мръсната си черна кола. Носеше винаги голяма черна шапка, черни дрехи и ботуши, а ризата му имаше цвят на каша от брашно. Обикаляше от години и изглеждаше все така. Някои казваха, че така е от двайсет години, а други твърдяха, че негов син бил заел мястото на баща си. Трети пък дори настояваха, че бил самият дявол. Виждала съм го — висок, тънък като върлина, с черна шапка и лъскав черен костюм. Лицето му изглеждаше като изсечено от дърво, брадичката му бе издължена и заострена.
— Дяволът не се нуждае от никаква кола, която върви с бензин — бе казала Джинкс. — Тъй че не е никакъв дявол. Във всеки случай няма ни дяволи, ни ангели.
Джинкс бе категорична по този въпрос. А за мен пък зависеше от това дали е вторник или не. Бях склонна да вярвам във всякакви неща, ако е вторник. Знам със сигурност следното: това, което търговецът продаваше на мама, бе работа на дявола. Бе смес от алкохол и най-вероятно опиева тинктура. Продаваше го за четвърт долар, а на него може би му струваше десет цента. Не можехме да си позволим тези пари, но тя си го купуваше редовно и го смучеше жадно, като малко бебе — шишето с мляко.