6
На следващата сутрин се събудих от песента на присмехулник пред прозореца, кацнал на клона на една топола. Имитираше пойна птичка и звучеше толкова щастливо, сякаш песента си беше негова — присмехулникът бе нещо като крадец, какъвто възнамерявах да стана и аз. Огромната разлика бе, че той изглеждаше щастлив при тези обстоятелства, а аз не бях; а и засега не бях откраднала нищо освен захарна тръстика и дини.
Полежах малко и го слушах как пее, после станах и се облякох, отключих вратата и излязох с цепеницата в ръка. Исках да видя мама, но се боях, че татко може да е още там. Слязох долу, погледнах навън през прозореца и видях, че камионът му го няма. Порових в съда за притопляне над печката и намерих една бисквита, твърда като сърцето на банкер. Изядох я, като внимавах да не си счупя зъбите.
Щом се върнах горе, почуках на вратата на мама и тя ми извика да вляза. В стаята бе тъмно, след снощи някой бе пуснал пердето и аз отидох да го дръпна леко. Слънчевата светлина се надипли по леглото и видях, че мама е дръпнала завивките до под брадичката си, главата ѝ бе подпряна на възглавниците.
Русата ѝ коса бе пусната и се разпиляваше наоколо като разлят мед. Лицето ѝ бе бяло като мляко, а костите ѝ изпъкваха по-силно от обикновено, но дори и така тя бе доста хубава. Приличаше на порцеланова кукла.
На слънчевата светлина се бяха извили прашинки, прах бе полепнал и по долния край на завивката. В ъглите на стаята имаше паяжини, гъсти, сякаш готов за бране памук. Ветрецът отвън нахлуваше през пролуките в стената и разнасяше носещия се наоколо прах. Не че беше нещо, което с малко усилено търкане и дървен материал за двайсет и пет паунда да не може да се оправи с чук, но никой от нас не се заемаше с това. Живеехме там като плъхове, вкопчили се в кораба, който знаехме, че потъва.
Мама ми се усмихна, когато седнах на един паянтов стол до леглото. Той миришеше на влага и старост, като някоя мокра баба.
— Ще ми се да стана да ти приготвя нещо за хапване, миличка — каза тя, — но нещо нямам сили.
— Няма нищо — отвърнах ѝ. — Намерих май някаква бисквита.
— От лекарството е — каза тя. — От него се чувствам замаяна. Просто нямам сили за нищо, с него или без него.
— Знам.
Загледа се в мен продължително, сякаш се опитваше да съзре нещо под кожата ми, и тогава пристъпи към признанието.
— Баща ти беше тук снощи.
Не бях сигурна защо ми го казва, но възкликнах:
— О! — сякаш не знаех за какво говори.
Бе факт, който бих предпочела да натикам на някое място, където да не мога да се докосна до него — например на дъното, в леговището на някой алигатор.
— Така ме е срам — каза тя и извърна глава от мен. — Не би трябвало дори да ти казвам, ти си съвсем малко момиче.
— Наясно съм с някои неща, които може би мислиш, че не знам.
Всъщност подозирах, че ме е видяла или татко ѝ беше казал и тя се чувстваше длъжна да обясни.
Бавно повдигна глава по-нагоре на възглавницата и отново ме погледна.
— Не си спомням наистина много добре, но тази сутрин разбрах. Той е бил тук. През нощта.
— Всичко е наред, мамо.
— Не — каза тя. — Не е. Той не струва.
Поседяхме малко така — тя ме гледаше, а аз гледах в пода.
След известно време попитах:
— Какво ще кажеш, ако реша да замина?
— Защо ли би поискала да заминеш? — рече тя. — Ти няма какво да правиш тук.
Не точно това бях очаквала и трябваше да попрехвърля тази мисъл в главата си за миг, да се уверя, че съм чула правилно.
— Не, мадам, тук не е11 нищо за мен.
— Няма — поправи ме тя. — Не използвай „не е“.
— Съжалявам — извиних се. — Все забравям.
— Всъщност не си ходила на училище достатъчно, за да знаеш, а и аз не съм ти помогнала по-нататък с образованието, като все лежа в леглото, но ти знаеш, че много-много не ставам. Някога смятах, че мога да стана учителка или медицинска сестра.
— Наистина ли?
— Разбира се — отвърна тя.
— Мамо, ако твоя приятелка се е удавила и си намерила тялото ѝ, а тя винаги е искала да отиде в Холивуд, за да стане филмова звезда, грешно ли ще е да я изровиш, след като е погребана, да изгориш останките ѝ, да отплаваш по реката, да отнесеш праха ѝ в буркан до Глейдуотър, да хванеш автобуса и да стигнеш с нея чак до Холивуд?
— Какво?
Повторих пак.
— За какво говориш? Кое е това момиче, което ще изкопаеш?
— Мей Лин.
— Красивата Мей Лин? — попита тя, сякаш имаше дузина с това име.
— Точно тя.
— Боже мой, мъртва ли е?
— Татко не ти ли каза?