— Да не го обсъждаме повече — прекъсна ме тя. — Няма да слушам как някой говори лошо за Бог.
Нужно ѝ бе малко време. Реших да я оставя на мира. Седях там, чоплех ноктите си, гледах в краката си и наблюдавах как прахът се носи из въздуха. После тя каза нещо, което бе толкова изненадващо, сякаш бе отворила уста и от нея бе излетяло ято пъдпъдъци.
— Човекът, когото наричаш „татко“, не ти е баща.
Онемях. Продължих да седя там, вцепенена като ампутиран крак.
— Истинският ти баща е Брайън Колинс. Беше адвокат, може и още да е. В Глейдуотър. Той и аз… е, имахме своите хубави моменти и тогава… аз забременях с теб.
— Значи Дон не е баща?
— Не казвай „не е“.
— Майната му, забрави тая лайняна работа с „не е“. Не ми ли е баща?
— Не. И не ругай… каква мръсна дума. Никога не я използвай… Отдавна смятах да ти кажа, че не ти е баща. Чаках подходящия момент.
— Всеки момент след раждането ми щеше да е подходящ.
— Знам, че е шок — добави мама. — Не ти казах, защото не Брайън те отгледа.
— Не че Дон свърши нещо кой знае какво с отглеждането — отбелязах аз. — Моят истински баща… какъв е бил?
— Отнасяше се с мен много добре. По-възрастен е с около пет години. Обичахме се и аз забременях.
— И той не е искал да има нищо общо с теб повече?
— Искаше да се оженим. Обичахме се.
— Обичала си го толкова много, че си дошла тук и си се омъжила за Дон, и си ме оставила да си мисля, че той ми е баща? Напуснала си родния ми баща, който е бил адвокат и добър човек, и си се омъжила за един задник? Какво си си мислила?
— Виждаш ли? Казах ти, че съм лоша майка.
— Е, добре. Печелиш. Лоша майка си.
— Чуй ме, Сю Елън. Срамувах се. Християнка, която чака извънбрачно дете. Не бе редно. Поставяше Брайън в лоша светлина.
— Казал е, че ще се ожени за теб, нали?
— Започваше да ми личи — продължи тя. — Не исках да се омъжа за него в такъв вид, дори и пред мирови съдия. Имаше добра работа, хората го уважаваха, и не исках да изгуби всичко това, защото аз не съм могла да си стискам краката.
— И той е имал нещо общо с това благословено събитие.
Тя леко се усмихна.
— Да, така е.
— И за да си остане уважаван той, си го зарязала, дошла си тук, накрая си се омъжила за Дон, докато ти е личало, и ето ни нас сега — аз, помъкнала една цепеница, а ти — пияна от еликсир за всякакви болки.
— Бях на седемнайсет — каза тя. — Не разсъждавах ясно.
— Аз съм на седемнайсет.
— На шестнайсет си.
— Почти на седемнайсет.
— Не си същата, каквато бях аз на твоята възраст. Ти си силна. Като истинския си баща. Имаш неговата решителност. Твърдоглава си като него. Искаше да се ожени за мен независимо от всичко. Избягах посред нощ, качих се на стоп и се озовах в едно кафене, където започнах работа. Там срещнах Дон. Не беше толкова парцалив и противен като сега. Не бе умник, нито финансово подсигурен и не бе дотам уважаван, че ако се ожени за бременна, това да е от някакво значение. Реших, че на него мога да причиня това, което не можах на Брайън. Брайън заслужаваше повече.
— Смятала си, че не била достатъчно добра за него?
— „Че не си била“ — поправи ме тя. — „Не си“ е правилно.
— Спиш през цялото време тук, бродиш замаяна от всемогъщия си еликсир, а сега си намерила време да ми оправяш английския?
— Брайън беше добър човек и това щеше да промени всичко за него.
— Ами аз? — попитах.
— Бях млада. Не разсъждавах ясно.
— Това ли ти е грешката? Била си млада?
— Исках ти да имаш дом. Дон каза, че не му пука чие е детето. Искаше мен. Мислех, че го мисли и нещата ще са наред, а Брайън би могъл да продължи живота си. На следващия ден след сватбата ни Дон се напи и ми насини окото, тогава разбрах какъв е. Но бях в безизходица. Той получи онова, което искаше, и тогава адът започна. Продължава вече повече от шестнайсет години. Има мигове, в които прилича на човека, когото срещнах, но по-често е този, когото познавам сега.
— А ето те и теб, скрила си си главата в ада и си щастлива от това.
— Мисля, че Дон даде най-доброто, на което бе способен — каза тя. — Мисля, че по своя си начин той ме обича.
— Знам това, мамо — на Джинкс не ѝ се налага да ляга с цепеница до себе си нощем.
— Останах заради теб.
— Не е така — казах и се наведох напред в стола към нея. — Ако е заради мен, отдавна щяхме да сме заминали далеч. Останала си, защото са ти слаби ангелите да направиш нещо друго. Била си слаба и преди да започнеш да се наливаш с този еликсир. Слаба и доволна, че си такава. Просто си доволна, че не те удря толкова, колкото по-рано, а когато го направи — че не е толкова силно. Сега те е уловил с една бутилка и може да те налива и да те използва както си ще. Това не е правилно, мамо. Оставила си ме да се справям с него, докато ти плаваш върху някой облак нанякъде. Не обвинявам всемогъщия ти еликсир, мамо. Виня теб.