Забелязах, че думите ми я ужилиха като пчела и се почувствах щастлива.
— Права си — каза тя. — Аз съм малодушна. Изоставих човека, когото обичах. Отказах се от живота, омъжих се за губещ, напълно зарязах теб, но нямах такова намерение.
— И това те извинява.
— Не съм искала да те нараня — добави тя.
— Е, все някой е искал — казах ѝ. — Ти не си се наливала с всемогъщ еликсир, като си забременяла и си избягала. Ето какво ще ти кажа. Ще ти оставя някое здраво дърво до леглото. Когато не си пияна от лекарството си, което значи петнайсетина минути на ден, може да го използваш срещу него. Мисля, че едно точно попадение в главата е по-добре. През останалото време можеш да си плуваш в облаците, а той да прави каквото си ще, ти можеш да се преструваш, че не знаеш или не разбираш. Но мен не правите на глупак и нека ти повторя „не правите“. Не правите.
Станах, взех си цепеницата, поколебах се и я оставих на стола до леглото.
— Ето ти дървото — рекох. — Мога да го сложа и до теб, ако желаеш.
— Миличка, не се ядосвай.
Бях стигнала до долния край на леглото и бях се отправила към вратата.
— Ако бях по-бясна, къщата щеше да се подпали.
Излязох и затръшнах вратата, отидох до стаята си, затръшнах и моята врата, заключих се и плаках известно време. После станах, омръзна ми да рева, виждах, че не помага изобщо. Реших, че съм толкова бясна, че искам да обуя обувки. Намерих някакви чорапи, които имаха само по една дупка всеки, обух ги, също и обувките, слязох долу, излязох навън и закрачих чевръсто по брега на реката.
7
Слънцето вече бе доста високо, въздухът — жежък, без никакъв ветрец и лепкав като меласа. Точно в този момент не знаех накъде отивам, но пък ходех бързо и бях твърде изпотена, докато го правех.
Вървях часове и накрая пристигнах на мястото, където бяхме намерили Мей Лин. Не знам дали се озовах там нарочно или просто ей така — но стигнах до него.
Вървях близо до брега и погледнах шевната машина „Сингер“ оставена, където си беше. Наведох се и я разгледах по-отблизо. Там, където бе вързана жицата, имаше парченца посивяла плът с мухи по нея. Убиецът бе огънал двата края по такъв начин, че да ги усуче, а после ги бе завързал на фльонга. Сякаш бе използвал панделка, а не жица.
Чудех се дали на него това му се е струвало смешно. Не преставах да мисля как човекът, когото смятах за свой баща, и полицай Сай Хигинс бяха освободили рязко краката ѝ от телта и не бяха си направили труда да я отмотаят от нея. Все още чувах как изпукаха костите на Мей Лин. Спомнях си как мократа кожа се обели от краката ѝ като лепкаво тесто и остана по телта.
Махах с ръка да прогоня мухите и докато правех това, нещо в мен се размърда и ме накара да се чувствам странно — подобно на диво животно, което се опитва да си намери място да се настани. Отново тръгнах нататък.
Вървях, докато дърветата и храстите оредяха и се озовах на мокра кална пътека, която извиваше нагоре по обрасъл с трева хълм, сякаш нож прорязваше яркооранжев сладък картоф. Когато стигнах до върха, имаше още един кален път, който лъкатушеше нататък и извеждаше до върха на друг хълм, а на него имаше малка бяла къщурка, която изглеждаше свежа като новородено теленце. Отстрани на къщичката имаше зелена градинка с ограда, за да я пази от сърни и всякакъв дивеч, а по-назад — малък червен нужник. Изглеждаше толкова ярък и весел, че почувствах порив да се изкача там и да го използвам, дори да не ми се налагаше.
Червеникавата пръст, мокра от предишната нощ, залепваше по обувките ми и те натежаха. Отклоних се от пътеката, свалих ги и търках калта в тревата, докато я изчистих. Отново ги обух, продължих нагоре и изкачих хълма. Горе бе равно и нямаше трева. Земята бе заравнена с търмък, в пръстта имаше парчета чакъл, които бащата на Джинкс бе разхвърлял там. Пред къщата имаше път във формата на подкова, но нямаше кола. Бащата на Джинкс бе някъде на север с нея.
Домът им бе много малък, може би с две стаи, но за разлика от нашата голяма къща изглеждаше чудесно, а покривът май неотдавна е бил покрит с шиндли12. Те бяха от хубаво дърво, изсечени съвършено, наредени и заковани, полети с катран отгоре, за да не гният. Знам, че бащата на Джинкс го е направил, преди да се отправи пак на север. Това бе обичайно за него — да поддържа всичко в свеж и стегнат вид.
На двора имаше няколко кокошки, но нямаше животни. Бащата на Джинкс им изпращаше пари и за разлика от повечето от останалите хора от долината те си купуваха месото, което ядяха, с изключение на пилешкото от време на време и понякога риба. Отглеждаха кокошките предимно да носят яйца и трябваше да внимават къде ги снасят — в противен случай, ако искаш яйце за закуска, трябва да тръгнеш на лов, преди да успееш да чукнеш едно в тигана. Знаех това — трябваше да правя същото у нас.