Почти бях стигнала до вратата, когато видях Джинкс да излиза от къщата с кош за пране, с огромен куп в него. Косата ѝ не бе на обичайните плитки, а събрана на кок отзад, който приличаше на купчина от магарешки бодли, завързана с бял ширит. Носеше синя мъжка работна риза, гащеризон и обувки, които сякаш можеха да поберат още нечии крака.
Тя ме извика, аз я последвах към задния двор и въжето за простиране, опънато между два високи пръта. В коша имаше щипки и ѝ помогнах да простре прането. Окачвахме го внимателно и опъвахме старателно, а докато се движехме, си говорехме.
— Приисква ми се да замина, както говорехме — рекох ѝ.
— И на мен ми се щеше — рече Джинкс. — После се размислих, че мама ще остане тук само с малкото ми братче. Сега, като съм си вкъщи, а не там, при реката, струва ми се, че по-правилно е да остана.
— Не и на мен. Единственото, което имам тук, е голяма къща, която всеки миг ще се стовари върху главата ми, пияна майка и един задник, от когото трябва да се браня с цепеница, за когото си мислех, че ми е баща, но не е. Така че май днес се оказва, че произлизам от някакво място, което не е същото от вчера.
— Какво казваш? — попита Джинкс, като спря с щипка в ръката, готова да защипе едни долни гащи. — Оная част, дето не ти е баща.
— Точно така. Не ми е. В Глейдуотър има някакъв на име Брайън Колинс, той ми е баща. Адвокат е.
— Не думай.
— Истина е.
— Това се казва новина — рече Джинкс.
— Най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам — да открия, че онова дърто копеле не ми е род.
— Въпреки това той те е отгледал и те е хранил — рече Джинкс.
— Не, мама правеше каквото трябваше, после почна да не става от леглото и не е правила кой знае какво, откакто съм достатъчно голяма да се грижа сама за себе си. Предполагам, че това, което искам да кажа, Джинкс, е, че заминавам, дори и да трябва да тръгна сама.
Тя остави репликата да увисне във въздуха, сякаш бе някакво си пране. Продължихме да се движим и окачваме дрехи и когато приключихме, попита:
— Кога тръгвате?
— Колкото може по-скоро. Искам само още веднъж да погледна картата, да видя дали мога да разбера къде са парите, да ги взема, да изгорим тялото на Мей Лин, да поставим праха ѝ в буркан и тръгваме. Тръгвам си от вас, ще намеря Тери, ще говоря с него, ще взема картата и ще видя какво мога да направя с нея. За мен е въпрос на това да избера дали да умра като куче, или да си понеса последствията. Заминавам бързо. Искам да се махна оттук, и то колкото се може по-скоро. Мама съвсем се е предала. Така ми каза. Даде ми благословията си да изчезвам. Освен това точно сега се чувствам по-малко благоразположена към нея, щом е чакала чак досега да ми каже, че нямам нищо общо с Дон. Все едно ми каза: „О, между другото, тези крака, те не са твои. Откраднах ги, когато се роди, а сега си ги искат.“
— Може да е мислела, че ще го приемеш по-леко, като пораснеш — предположи Джинкс.
— Знам само, че ми е хубаво да узная, че не ми е баща, а мама каза, че истинският бил добър човек.
Джинкс кимна, вдигна празния кош за пране и тръгна обратно към къщата, а аз я последвах.
— Трябва да не забравяш, че никога не си виждала истинския си баща, а майка ти не го е срещала от шестнайсет години. Може да е същият като Дон. Може и по-зле. Може дори да е умрял.
— Не казвай това — спрях я аз.
— Не се опитвам да се намесвам в сегашните ти чувства, но като приятелка те предупреждавам. Понякога, когато нещата тръгнат на зле, няма как да се оправят. Влошават се и когато си мислиш, че не може да е по-зле, се оказва, че може и още.
— Не е много оптимистичен начин да гледаш на нещата — рекох.
— Не е. Но много често всичко идва и отминава.
— Надявам се да не е истина.
— Впрочем — рече Джинкс, като се ухили — отказваш ли се от тях?
— Какво?
— От краката, които майка ти е взела назаем.
Тери живееше в града — само няколко постройки, сякаш довлечени от някое торнадо и поставени тук върху неравната улица; затова и не бяха подредени добре. Неговата къща бе встрани от главната улица и надолу по един асфалтов път. Бе доста хубава, колкото тази на Джинкс и по-голяма. От двете страни на пътя имаше по една къща и за разлика от центъра бяха подредени правилно и си приличаха. Всички постройки на това място имаха малък преден двор и малък отзад, отпред имаше цветя, а в този ден в предния двор у Тери имаше едно дете. Беше дребничко, пълно, с коса с цвят на морков, със зеленикав сопол на лицето, изсъхнал надолу чак до крайчеца на устата му, също като отходната тръба на някой нужник.