— Точно така, паметниците — потвърдих. — Пропуснали сме нещо.
— Имаш предвид старото гробище там горе, при боровете?
— Не това имам предвид. Със сигурност. Тези могили на картата може да са надгробни камъни.
— Но повечето от тях са премахнати от вандали — възрази той. — Или изпотрошени.
— Да, но от това не следва, че не означават гробище. Може този, който е съставил картата, така да е обозначил нещата. В гробището се предполага да има надгробни паметници, дори и вече да ги няма. Може и един-два да са останали там и ние да не сме ги видели, и на някой от тях да пише „Малкълм“. Парите може и да са там.
— Знаеш ли, Сю Елън, може и да си права. Трябва да проверим. Може да имаме късмет.
— Май късметът е или план, или случайност — рекох. — Ние имаме план.
Отидохме да намерим Джинкс и ѝ помогнахме да свърши домакинската си работа. Тя взе варени яйца и ги уви в кърпа на черно-бели карета и ги постави в кофичка от сироп. Взехме една от лопатите на баща ѝ, тя каза на майка си, че отиваме да изкопаем червеи за риболов, и тримата изхвърчахме. Използвахме пак пробитата лодка, прекосихме реката и слязохме недалеч от къщата на Мей Лин.
Като следвахме картата, тръгнахме по пътя, който бяхме минали по-рано, натам, където беше гробището, спряхме и си поехме дъх. Под дърветата имаше сенки и те падаха върху мястото, където трябваше да е то. Предполагаше се, че в него витаят призраците на погребаните там. Някои казваха, че е пълно с роби, други, че е гробище на отдавна забравен род. Трети твърдяха, че тук са погребани християни от племето чероки.
В сенките бе по-прохладно, от дърветата капеше вода след дъжда снощи и това правеше прохладата по-осезаема. Не се виждаха надгробни камъни, но почвата бе хлътнала там, където трябва да са били древните гробове. Никой не беше разкопавал наскоро обаче и след като копнахме тук-там с лопатата, накрая се изморихме да се оглеждаме, спряхме и седнахме на земята под боровете. Джинкс извади яйцата от кофичката, разгърна кърпата, взехме си по едно и се заехме да ги белим. Ядяхме, мислехме и слушахме птиците.
Вареното яйце бе хубаво, но сухо, припи ми се вода, когато Тери се обади:
— Вижте тук.
Той натъпка останалата част от яйцето в устата и се изправи, като продължи да говори с пълна уста.
— Седнал съм на стар надгробен камък.
Двете с Джинкс се изправихме и се огледахме. Беше с надпис, издълбан върху него, и някакви дати. Паднал или са го сложили легнал. Името върху него не бе Малкълм Къзинс, но въпреки това сърцето ми затуптя по-силно.
Захванахме се отново с търсенето, огън ни гореше отвътре и не след дълго Джинкс извика:
— Ей, това ще ви хареса.
С Тери отидохме да видим и проследихме натам, където сочеше тя. Край един отровен бръшлян имаше ниско възвишение и през една цепнатина в клоните на боровете отгоре се процеждаше толкова обилна слънчева светлина, сякаш се изливаше от някое ведро. Огряваше един надгробен камък. Бе се прекатурил, но бе подпрян на купчина пръст. Човек лесно би могъл да го подмине, почти се бе слял с боровите иглички по земята в гората. На него имаше надпис и на слънцето се открояваше име:
„МАЛКЪЛМ КЪЗИНС“
— Не се ли казва това находка? — възкликна Джинкс. — Търсихме ли търсихме, после седнахме да хапнем по едно сварено яйце и го открихме.
— Такава е волята Божия — отбеляза Тери.
— Или пък го намерихме, защото имахме карта и търсехме наоколо — рече Джинкс.
Грабнах лопатата, поизсякох отровния бръшлян и започнах да копая. Твърде бързо разбрах, че пръстта е била прекопавана. Първата ми мисъл бе, че Мей Лин може да е взела парите вече, но тогава лопатата удари в нещо, пуснах я, свлякох се на колене, подпрях се с длани. Същото сториха Джинкс и Тери. Тримата започнахме да загребваме пръстта с голи ръце.
Копаехме, а денят си отиваше, отнякъде горе откъм хълма се чу козодой17. Ние продължихме да копаем.
Ръцете ми напипаха нещо твърдо и аз извиках. Тери и Джинкс се притекоха да разровим мястото и не след дълго се натъкнахме на глинен съд. Той бе затворен плътно и когато опипахме капака, разбрахме, че е запечатан с восък.
Продължихме да разравяме пръстта около него и го измъкнахме. Беше малко глинено гърне, доста тежко. Тери извади джобното си ножче и го прокара по запечатания с восък капак, докато се поразхлаби и можахме да го отворим. В него имаше торба от плат на синьо-бели цветя. Измъкнах я. Познах, че е от същия плат като калъфките за възглавници, пердетата и роклята на Мей Лин. Доста тежеше. Бе здраво завързана с канап. Преди да успея да го развържа, Тери го сряза с ножа си. Отворихме торбата и погледнахме вътре.