— Каза ми го вече — рекох. — Не е кой знае каква утеха.
— Само дето тези моменти ставаха все по-редки и мисля, че толкова дълго е бил гадняр, че ще си остане такъв. Това, което ме кара да се гордея с теб, е, че не позволи на никой от нас двамата да те смачка. Ти се изправяше отново и не губеше надежда. Аз някога имах и се опитвам да си спомня какво беше тогава. Искам да съм сигурна, че ти ще опазиш своите моменти с него.
— Опитвам се — рекох. — Но той винаги бе толкова лош с мен и му се искаше да е колкото може по-зле.
— Май знаех, че е така.
— Защо не направи нищо?
— Защото нямах сили.
Това не бе задоволителен отговор, но знаех, че е най-добрият, който мога да получа. Реших, че трябва да започна на чисто с нея именно тази нощ и да го нарека ново начало. Тя докосна ръката ми и после притихна. Аз се притиснах по-близо. Почувствах се като тъжно старо куче, което най-после бяха погалили.
През нощта всички се събудихме, а мама бе надвесена над ръба на сала. Лежеше по корем с оклюмала глава и повръщаше. Когато изхвърли всичко в реката, аз я върнах обратно по средата на сала, завих я, прегърнах я, но тя трепереше, сякаш ѝ бе студено, а това бе напълно нелогично, тъй като нощта бе топла.
— Имам нужда от еликсира — рече тя. — Това е. Не съм си го взела. Трябваше да го намаля, а не да го прекратя рязко. Толкова ми е зле. Стори ми се, че Бог ме призовава, но беше козодой. Сънувах пак черния кон, видях и белия, но той тичаше пред мен твърде бързо, за да го настигна.
— Ще го стигнеш навреме — рекох ѝ.
Тя потрепери още малко, после притихна и двете заспахме.
Всички станахме с изгрева. Мама се чувстваше доста по-добре, а на светло аз бях по-обнадеждена откъм възможностите ни.
Мама, също като Тери, бе дошла добре подготвена. Носеше варени царевични пирожки в кофичка в чантата си и даде на всички ни по две, пийнахме вода от манерка, която Тери бе донесъл. Бяха най-хубавите царевични питки, които някога бях яла, и най-сладката вода, която бях пила. Мама, забелязах това, пийна малко вода, но не хапна нищо.
След като отвързахме въжето, използвахме прътите, отблъснахме се от брега и продължихме по реката. Водата бе спокойна, нямаше завои. Продължихме напред, не се налагаше да правим кой знае какво, докато салът не взе да занася на една или друга страна, тогава се наложи да се отблъскваме силно натам, където водата течеше бързо и нямаше завои. Но такова, каквото бе течението сега, и така солидно, както бе построен салът, ние оставахме предимно насред реката и развивахме добра скорост. Понякога бе трудно дори да усещаме, че се движим. Можеше и да не разберем, че такъв е случаят, ако не поглеждах към брега и не виждах дървета, храсти и камънаци да отминават.
Докато попремина засищането от царевичните питки, а слънцето се бе издигнало високо и започна да става горещо, до нас стигна песен. Нежна и силна, цял хор от гласове.
— Сякаш ангели са слезли от небето — рече Тери.
— Да — потвърди Джинкс. — Или цял хор пее.
Беше хубаво, сякаш песните танцуваха над водата. Колкото по-надолу плавахме, толкова по-силна ставаше песента. Накрая успяхме да видим откъде идваше. Група бели хора се бяха насъбрали край реката. Мнозина от тях бяха край брега, но множеството извиваше нагоре към малко възвишение, обрасло с трева, която на върха бе пожълтяла, окъпана в слънчева светлина. Повечето от хората бяха добре докарани, поне като за Източен Тексас, а долу при реката имаше босоног мъж с черни панталони и бяла риза с навити ръкави. Той размахваше голяма, черна книга. Човек, облечен по същия начин, стоеше до него с наведена глава — също като куче, на което се караш.
Но не беше каране. Разбрах какво е, когато осъзнах, че е неделя. Бях изгубила представа за времето, но сега си спомних кой ден сме заради това, което виждах. Бяха група баптисти и бяха на кръщене. Знаех, защото го бях виждала преди. Направиха го и на мен, но бях толкова малка, че не си спомнях много за него.