Тери не ѝ обръщаше никакво внимание; може би защото бе леко обратен. Носеше се слух, а част от него бе свързан с едно момче от другия край на реката, което дошло едно лято при роднини. Не знам дали е истина, но изобщо не ми пука. С Тери се знаем от бебета, а онова, което съм виждала от любовта между мъжа и жената, има най-вече нещо общо с баща ми, който се търкаля и не върши нищо, напива се и посинява окото на мама. Веднъж, след като доста я преби, излезе да лови риба, развихри се буря с пороен дъжд, а аз лежах на леглото и се надявах някоя светкавица да го тресне от небето, да го удари по главата, да му избие и малкото зъби от ченето и да го довърши, без да остане нищо от него освен шапката му. Знам, че е гадно — но така си мислех.
Не ми харесваше, че мама смяташе, че тя заслужава да я налагат. Мислеше, че мъжът командва нещата и има думата. Казва, че го пишело в Библията. Това начаса ме отказа да я прочета.
И така, Мей Лин лежеше там, тялото ѝ частично на брега, в роклята, която ѝ бе окъсяла с годините и изглеждаше още по-малка заради това, че сега бе толкова подпухнала.
— Очите ѝ са подути и затворени — обади се чичо Джийн. — Поседяла е доста във водата.
— Не е нужно много време, за да изглеждаш така — каза татко. — Давиш се и не изплуваш за една нощ, така става.
Внезапно Мей Лин потрепери, потече вода. От нея заизлизаха газове и миришеше наистина ужасно, като от мощна пръдня. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба, омотани с ръждясала жица, също и краката ѝ, които бяха издърпани назад и захванати с ръцете. Кожата около нея бе подпухнала, а жицата се бе оплела в нашата мрежа.
Когато съвсем я изтеглихме и положихме на брега, видяхме, че има шевна машина „Сингер“ завързана за краката ѝ с още жица, няколко парчета от която бяха усукани заедно, за да е по-здрава. Жицата се бе врязала дълбоко в плътта ѝ чак до кокала. Тежестта на сингера бе причината да са нужни усилията на четирима ни да я измъкнем на брега.
— Не е ли това Мей Лин Бакстър? — попита татко.
Той току-що бе разбрал коя е, способността му да вижда в бъдещето бе потътрила крака, ала то, бъдещето, вече бе тук. Обърна се към мен за отговор.
Думите едва се отрониха от устата ми.
— Мисля, че е тя.
— Бе толкова малка — обади се Тери. — На нашата възраст.
— Възрастта няма нищо общо с живота и смъртта — отбеляза чичо Джийн. — Но без съмнение е поразкършила снага за последен път.
— Май трябва да направим нещо — добави татко.
— Мисля, че ще е добре да срежем въжето и да я бутнем обратно — каза чичо Джийн. — Няма да е по-мъртва, ако не я намерят и на баща ѝ няма да му се налага да узнае, че е умряла. Може да си мисли, че е избягала в Холивуд или нещо такова. Не повтаряше ли тя непрекъснато, че това се кани да направи? Искам да кажа, все едно кучето е умряло, но не казваш на детето и то смята, че кучето му живее при някой друг, нещо подобно.
— Тя няма истинско семейство — каза Тери, без да я поглежда, гледайки към реката. — Ние бяхме единствените ѝ приятели, аз, Сю Елън и Джинкс. Тя не е куче.
Татко и чичо Джийн не го погледнаха. Сякаш не бе казал нищо.
— Можем да направим така — рече татко. — Да я бутнем обратно. Във всеки случай никой не се интересуваше много от нея. И са прави. Нямаше истинско семейство, майка ѝ и брат ѝ са мъртви, а баща ѝ е влюбен в бутилката. Няма да навреди никому, ако я оставим да потъне пак. По дяволите, тя не му липсваше много, когато бе жива, камо ли сега, като е мъртва.
— Няма да я бутате обратно във водата — казах аз.
Този път татко чу. Обърна се и ме погледна.
— На кого говориш, малката? Не се говори така с възрастните, а?
Знаех си, че думите му означават, че може да ме напердаши, но настоях на своето.
— Няма да я бутате обратно във водата.
— Беше ни приятелка — рече Тери и в очите му забелязах сълзи.
Татко посегна и ме цапардоса по главата с цяла длан. Заболя ме. Почувствах се леко замаяна.
— Тук аз решавам — каза баща ми и приближи лице до моето.
Усетих миризмата на тютюн и лук в дъха му.
— Нямаше повод да я удряш — обади се Тери.
Татко го изгледа свирепо.