Докато слизаше надолу по хълма, той не преставаше да се усмихва. Не беше едър човек и след като бях видяла какво прави Джинкс, когато побеснее, сметнах, че ако той се окажеше някаква заплаха, бихме могли я пуснем да се нахвърли отгоре му с някое гребло.
Когато ни наближи, обърна глава и погледна мама. Сякаш огън припламна в очите му. Погледнах и нея. Изглеждаше много хубава тази сутрин. Като богиня на път, която се възстановява от болест. Дългата ѝ черна коса блестеше на слънцето, лицето ѝ бе бяло като овесено мляко. Главата ѝ бе обърната, гледаше нагоре и с изключение на тъжните ѝ очи тя изглеждаше много по-млада от своите трийсет и няколко години. Винаги съм знаела, че е хубава, но в този миг осъзнах, че е красива, и тогава разбрах защо Дон я е пожелал и защо баща ми я е обичал. Прииска ми се и аз да съм хубава като нея.
— Взехме сала, защото ни трябваше — каза мама.
— Не съм от съдебните власти — рече мъжът. — Мисля, че съдените са много. Макар че трябва да отбележа, че е казано: „Не кради.“
— Но не е казано: „Не взимай назаем“ — обади се Джинкс.
Мъжът се усмихна и изведнъж осъзнах нещо, за което трябваше веднага да се сетя, когато видях в какво бе облечен, пък и калното дъно на панталона му — той бе свещеникът, който извърши кръщенето.
Приближи се още и когато го стори, аз се плъзнах по-близо до един по-внушителен камък, който бе близо до водата, мислено преценявах дали мога да го хвърля достатъчно бързо и силно, да го уцеля точно в тиквата, ако се наложеше. Но той не даваше никакви признаци това да се налага. Дойде при нас усмихнат, застана до водата, докосна с ръка брадата си и огледа добре сала ни.
— Трудно е да се управлява, нали? — попита.
— Малко — отвърна Тери.
— Повече от малко — обади се Джинкс. — По-опак е от шетландско19 пони.
— О, тези кончета хапят здраво — рече свещеникът. — Знам го.
— Това е сал — рече Тери. — Не е пони.
— Да — съгласи се свещеникът, — но младото момиче и аз разговаряхме метафорично.
— Разбра ли го, Тери? — попита Джинкс. — Точно така говорихме.
— Разбирам — отвърна Тери. — Но аз не говоря с метафори.
Мъжът се обърна с усмивка към мама.
— Тези тук, без чернокожото момиче, и двете ли са ваши?
— Само Сю Елън — отвърна тя и кимна към мен. — Другите са приятели на дъщеря ми.
— И ваши? — попита той.
— Предполагам, че е така — отвърна мама. — Да. Приятели са ми.
— Е, тогава май, щом са приятели на такава прекрасна дама като вас, трябва да станат и мои. Аз съм преподобният Джак Джой20. Второто ми име е истинско. Не съм си го измислил по верски причини, макар че със сигурност смятам себе си за весел човек, жадуващ да създава радостна възхвала в името Божие.
— Аз съм Хелън Уилсън — каза мама. — Това е дъщеря ми Сю Елън, чернокожото момиче е Джинкс, а младежът — Тери.
— Вие двамата нямате ли си фамилни имена? — рече той и им се усмихна, нещо, което правеше през цялото време.
— Собствените стигат — отвърна Тери.
Тогава осъзнах, че мама доста споделяше, имайки предвид, че бяхме бегълци и тъй нататък.
— Денят бе горещ — отбеляза преподобният Джой. — Бихте ли дошли в дома ми да пийнем чай? Една жена от паството ми преди по-малко от половин час ми донесе блок лед, който докарала с колата си по целия път от Марвъл Крийк, половината се разтекъл по пода, преди да стигне до мен. Донесе и цяло плато с пържено пиле. Ледът и пилето са поставени в хладилника. Ако има достатъчно лед, може да разбия малко сладолед, макар че не мога да обещая предварително.
— Какво правите тогава край реката, като си имате всичко това у вас? — попита Джинкс.
— Още не бях огладнял и дойдох да видя дали е придошла. Мислех си да половя малко риба по-късно и ми се щеше да видя как е водата.
— И как е? — попитах аз.
— Придошла е. Хайде да отидем да си приготвим нещо. Добър повод е да се махнем оттук и от слънцето за малко. Не ми се ходеше чак толкова на риболов.
— Току-що се нахранихме — рекох.
— Тогава само чай — настоя той.
— Трябва да тръгваме — казах.
— Разбирам, че сте предпазливи — рече преподобният Джой, — защото не ме познавате, хора. Но аз съм свещеник в тази околия от две години и досега нито съм застрелял, нито изял никого.
— Вече е толкова горещо — каза мама и пооправи косата си. — Бих пийнала чаша чай, а по-късно бих хапнала нещо. Може би сладолед.
Погледнах мама учудено. Тя флиртуваше. Никога не бях я виждала да го прави, но бях наблюдавала Мей Лин, а тя бе майстор в това, затова осъзнах какво става. Въпреки това мама да го прави бе толкова странно, колкото ако погледнех в огледало и откриех за пръв път, че всъщност съм хипопотам с шапка за дерби.