— Добре тогава — каза преподобният Джой. — Ще ви водя.
— Не можем да оставим сала — рекох.
— Разбира се, че можете — възрази преподобният. — Завързан е добре. И след като се поосвежим с нещо, имам малко дървен материал и каквото трябва и ще направим рул. Ще се спуснете надолу по реката, с кормило ще ви е доста по-лесно да управлявате своя плавателен съд. Май някак си течението, което е силно тук, ви е повлякло далеч от основната част на реката. След като пийнете нещо студено и може би похапнете, може да потегляте веднага.
За разлика от мама ние се колебаехме. Тя от своя страна се бе поизправила и се готвеше да поеме към хълма. Преподобният Джой забеляза това, побърза да я хване под ръка и я поведе нагоре. Не знам какво ѝ говореше, като се отдалечиха, но на нея ѝ се стори смешно. Разсмя се безгрижно. Отдавна не бях я чувала да се смее. Всъщност никога не бях я чувала да го прави точно така, като ученичка, която играе на някаква игра.
Когато мама и преподобният Джой имаха някаква преднина, аз се обърнах към Джинкс и Тери.
— Не съм сигурна, че това ми харесва.
— Може да знае, че бягаме, и да ни издаде — рече Джинкс.
— Съмнявам се, че преследвачите ни са се разприказвали — възрази Тери. — Ще поискат да запазят в тайна парите. Ала той може да има кола и както е привлечен от майка ти, може да прояви великодушие и да ни откара до Глейдуотър, тогава няма да имаме нужда от сала. Хайде, да не изпускаме майка ти от погледа си.
Събрахме си нещата, също и парите и торбата с праха на Мей Лин и последвахме преподобния Джой и мама нагоре по хълма.
13
Къщата на преподобния не беше голяма, но бе направена от солидни трупи, имаше и ошлайфани шиндли на покрива. Издигаше се по-високо от повечето едноетажни къщи. Шиндлите бяха покрити с тънък слой катран, за да не пропускат вода и по ръбовете им виждах да стърчи хартията, покрита с него. Покривът блестеше на слънцето. Верандата отпред бе тясна, със здрави стъпала и на нея имаше люлеещ се стол.
Пред къщата видях черна кола, покрита с прах, а една от предните гуми и колелото ѝ липсваха. Оста от тази страна бе подпряна на дървени трупчета, а край колата растеше трева като козина на къртица. Шест врани бяха накацали по нея и я бяха нацапали цялата с белите си курешки. Когато се появихме, впериха в нас мънистените си очи. С тая кола на трупчета май нямаше как да убедим преподобния да ни откара където и да било.
Отпред имаше и покрит кладенец. Беше построен от красив, отлежал дървен материал. Имаше покрив отгоре и платформа отстрани, за да можеш да стъпиш, да хванеш въжето и завъртиш макарата, за да пуснеш ведрото в кладенеца. Наблизо имаше и доста голяма барака. Беше направена от трупи, беше със същите шиндли като на покрива. Имаше открита част с навес и голяма пейка под него, а другата секция бе затворена, имаше стени и врата. Недалеч видях построен наскоро нужник, боядисан в кървавочервено, а на двора край него още лежаха разхвърляни остатъчни материали. Само градината изглеждаше различно. Беше доста голяма, с квадратна форма, в нея растяха големи тикви върху зле окопани купчини пръст и един ред боб, който бе пожълтял и поизсъхнал. Цялото място изглеждаше сякаш плаче да бъде подпалено и изорано, за да бъде спасено от собственото си нещастие.
На един хълм в близост имаше църква. Предполагам, че тя бе на преподобния и че това бе къщата, която паството му предоставяше.
Вътре в нея имаше прозорец на всяка стена и по два на по-дългите. Всички бяха отворени, за да влиза въздух, а отвън над тях имаше мрежи, за да не влизат насекоми. Вътре бе по-прохладно, отколкото бих допуснала, и това вероятно бе заради високия таван. Той имаше нов хладилник в единия ъгъл, а в къщата всичко бе разхвърляно и достатъчно старо, че може и да е било намерено в някоя пирамида в Египет. А имаше доста неща. Всички седнахме край една голяма дъсчена маса в средата на стаята. Преподобният донесе няколко чаши от някакъв скрин, отиде до хладилника, извади лед и се зае да го разбива с шило. Постави парченцата в чашите, а от друга част на хладилника извади кана с чай и ни наля.
Ние седяхме, гледахме се един друг и отпивахме от солидно подсладения чай — беше толкова сладък, че главата ми се завъртя, но беше студен и освежаващ и аз бях доволна, че го пия.
Преподобният Джой изгуби интерес към нас и през цялото време гледаше мама — с онзи болезнен вид на теле, което гледа майка си.
— На някакъв пикник ли сте тръгнали? — попита я той.
— На поклонение един вид — отвърна мама. — Тръгнали сме да видим каквото можем.