Тери въздъхна и двамата с него отидохме и седнахме на земята до огъня. Полицай Сай отиде до камиона си, измъкна едно старо одеяло, после той и татко с върха на ботушите си някак сритаха бедната Мей Лин, докато тя се озова върху него, увиха я, понесоха я и я поставиха в каросерията на камиона. Когато я пуснаха там, сякаш хвърлиха някаква голяма мъртва риба върху гладка равна скала.
— Можеше да го свършиш и сам — рече полицай Сай. — Можеше да я докараш и да я погледнем на сутринта.
— Предпочитам твоят камион да смърди, не моят — отвърна татко.
2
Мей Лин нямаше вече майка, защото нейната се бе удавила в река Сабайн. Бе отишла да накисне някакво пране, вместо това омотала с една риза главата си и вървяла навътре чак докато водата я покрила. Когато изплувала отгоре, вече не била жива, но ризата още била омотана около главата ѝ.
Бащата на Мей Лин бе от онези, дето се завръщат вкъщи само, когато им омръзне да са на някое друго място. Дори не знаехме дали е наясно, че дъщеря му липсва. Мей Лин често казваше, че след като майка ѝ се удави, баща ѝ вече не бил същият. Казваше, че смята, че това е така, защото омотаната около главата на майка ѝ риза била любимата му. Това е то истинска любов. Още по-зле, брат ѝ Джейк, с когото бе близка, отскоро бе мъртъв и в семейството нямаше дори куче, на което тя да липсва.
На следващия ден, след като я намерихме, Мей Лин бе натъпкана в евтин ковчег и погребана в топлото утро в онази част от гробището на Марвъл Крийк, определена за бедняците, до едно място, обрасло със суха трева, с кърлежи, полепнали по нея, и подозирам, че някои бяха толкова малки, че не можеха да се видят. Майка ѝ и брат ѝ бяха погребани в същото гробище, но не бяха се озовали един до друг. Горе на хълма погребваха хората с пари. Тук долу бе безплатната пръст и дори да си нечий роднина, мятаха те където и да е, щом има място да се изкопае дупка. Чувала съм, че има много гробове един над друг поради липса на място.
В останалата част на гробището имаше дъбове и брястове, които хвърляха сянка, но парцелът на Мей Лин бе в горещата част, сред слегнали се купчини пръст, някои от тях обозначени с малки табелки. Някога на тях са били изписани имена, но бяха избелели от слънцето, отмити от дъжда.
Полицаят приключи случая, като отсъди, че тя е убита от човек или няколко неизвестни извършители, а това бе нещо, което и аз можех да измисля вместо него. Каза, че най-вероятно е някой скитник или няколко такива, които са я нападнали край реката. Трябва да са носили шевната машина под мишница.
Той не направи никакво усилие да открие убиеца ѝ, нито защо се е озовала там, на дъното. Щом стана въпрос, нямаше дори лекар, нито който и да е друг да я погледне, за да се увери как действително е била убита или дали са се гаврили с нея. Никой освен мен, Тери и Джинкс не го бе грижа.
Службата бе извършена от местен свещеник. Той каза няколко думи, които май прозвучаха толкова неискрено, все едно бяха казани над трупа на любимата мишка на някой далечен братовчед, умряла от старост.
Когато свърши с приказките, двама чернокожи спуснаха простия ковчег в земята с въжета, после започнаха да хвърлят с лопати пръст в дупката. Освен тях, свещеника и кърлежите ние бяхме единствените на погребението, ако можеше да се нарече така.
— Човек би си помислил, че просто изхвърлят боклука, така бързаше тоя свещеник — каза Джинкс, след като си бяха тръгнали.
— Така го приемат — рекох аз, — така го и направиха. Все едно изхвърлят боклук.
Джинкс бе на моите години. Косата ѝ бе вързана на плитки, които стърчаха от главата ѝ като сплетени с тел. Имаше сладко личице, но очите ѝ имаха изражение на по-възрастна, сякаш бе нечия стара баба, натъпкана в тялото на дете. Беше облечена в боядисана в синьо, увиснала като брашнен чувал рокля, по която се виждаха избледнели следи от предишните щампи, беше боса. Тери беше обул някакви нови обувки и бе измъкнал отнякъде черна мъжка вратовръзка. Бе вързана на голям възел и плътно стягаше врата му, което го караше да изглежда като торба с възел на върха. Бе втрил достатъчно брилянтин в черната си коса да смаже оста на камион, при все това недостатъчно да обуздае непокорната му грива. Лицето му бе почерняло от слънцето, а сините му очи блестяха като късове от ясното небе. Никой от нас не бе щастлив от случилото се, но той го приемаше особено тежко, очите му бяха зачервени от плач.