Добри Жотев
Будапещенката
Над село се схлупи черен облак. Настръхналото му туловище браздяха зловещи светкавици. Дядо разпрегна трите коня, вкара ги в обора, намота около стожера дългото вършитбено въже и завика като при пожар:
— Бърже! Бърже! И сламата, и зърното у плевнята — че го скапе!
Де що имаше вила и лопата, влезе в работа. Само че лесно ли се пренася цял харман — отмаляхме да сновем между хармана и плевника.
Единствен баща ми не участваше в надпреварата с надвисналата буря. Още от сутринта беше предпочел да плете кош — с него през зимата щяхме да носим храна на стоката.
Запъхтян от умора, дядо от време на време хвърляше поглед към доведения си зет и между двамата се завърза съвсем безполезна престрелка:
— Сега ли се кош плете, зеткооо?
— Защо па да не се плете?
— Вършитба е, не видиш ли?
— Видим, ама що да чиним, кога баш днеска ми се е кош доплел.
— Тая хала над нас ще скапе сламата, та нема да има що да туриш у коша.
— Дедо, очи имаш, па не видиш. Това не е кош — маджия е. Зададе ли се облак, плети кош и капка нема да капне.
Старецът замлъкна. Не беше време за разправии. Нанесохме, каквото можахме, в плевника. Останалото стана жертва на проливния дъжд.
Неусетно мръкна. На трапезата майсторът на магически кошове беше особено весел и начена някаква чудновата история. От вида и интонацията му личеше, че е наложително да го слушаме с най-голямо внимание:
— Дедо, като бех у Унгария, с оня влашки айдук Лунго Северин обрахме банка. После на месечина броихме по иляда сто и трийсет жълтици. Моите жълтици турих у едно гърне и ги закопах до Будапещенския мост. Ама стана така, та требеше да минем бърже-бърже у Влашко. Жълтиците останаха там…
Мама въздъхна, а дядо се прозина отегчено:
— Айде да спиме, утре работа ни чака!
Приятелят на влашкия айдук ни изгледа отвисоко и установи почти примирено:
— Прост народ сте вие, те това е.
На следващия ден продължихме вършитбата — той своя кош. Приехме снощните му приказки за моментни хрумвания, но се излъгахме. Още не седнали на вечерната софра, и някогашното банково страшилище повтори историята, обогати я с допълнителни подробности и неочаквано се обърна към тъста си:
— Това са иляда сто и трийсет жълтици. Събери оттам-отсам пари! Требе да отидем да си откопам гърнето.
Дядо отлично знаеше, че няма никъде никакво гърне. На зет му пак се е доходило и толкоз. Само че смееше ли да го изрече направо. Отвърна, като да вярва и не вярва на думите му:
— У банка държат каймета, ама жълтици кой че ти държи бре, човек!
— Верно — съгласи се охотно притежателят на баснословното имане, — ама у тая имаше и жълтици, вързани у торбета.
Старецът се зачеса зад задръстеното от косми ухо.
— Години са минали. Може ли да помниш къде баш си ги закопал.
Зетят затърка нервно брадата си. И понеже, когато беше възбуден, леко запъваше, запелтечи:
— Мерил съм, де-десет крачки на изток от мо-оста.
— И така да е — предпазливо забеляза старецът, — сега там не е като едно време — турили са бетон. Копа ли се бетон?
Последва отговор без замисляне:
— За сичко си има лек — бетон с бургия се пробива.
Не беше сигурен в толкова големите възможности на бургията дядо, но премина нататък, като зачопли с изпокълцания си нокът някакво мазно петно върху масата:
— Не само бетон има там — и стражар стои, варди моста.
Съратникът на Лунго Северин запелтечи по-усилено:
— Дедо, я че копам ко-ога е тъмно, кога плюска дъжд, кога гърми и тре-ещи, та ни се види, ни се чуе.
Баба, мама, брат ми и сестрата отидоха да си легнат. Старецът, капнал от натрапения му разговор, също се запъти към леглото. Останах само аз. Но годините ми не бяха много, та бъдещият богаташ ме заряза и излезе.
След две-три вечери разговорите прераснаха в препирни. Тъстът нямаше пари. Зетят го убеждаваше да продаде някоя нива. Тъстът твърдеше, че имот не се продава, а купува. Банковото страшилище му се надсмиваше. Глупав човек бил. От носа си по-далече не виждал. Нали след като си изровел жълтиците, щял да му даде пари да си купи сто ниви.
Подир седмица препирните се превърнаха в люти кавги, всъщност крещеше неудовлетвореният зет. Гласът му достигаше до всички хармани в селото. Един ден направи нещо като протестна демонстрация — поля с газ и запали току-що оплетения кош. Останките му зарови до забития на трънената ограда конски череп.
Всички не само научиха за заровеното гърне, но и повече не можеха да слушат речите на недоволния зет. Произнасяше ги от сутрин до късни нощи с целия капацитет на предраните си гласни струни. За да отърват и себе си, и дядо, сума селяни запридумваха стареца наистина да продаде някоя нива, да му хвърли парите, та да се спаси от тази туня беда. Опъва се отчаяно, но когато го запридумваха мама и баба, вдигна ръце.